— Най-голямата дъщеря на лорд Бейн — отвърна Гавин и се загледа в далечината. — Тя ме обича — внезапно изрече той и се задави с думите си. — Аз… не съм достоен за чувствата ѝ.
Капитанът колебливо протегна ръка към брат си, но Гавин сякаш не забеляза.
„Младостта не е за младите.“
Алкеос гръмко се изсмя.
— Чуйте ме, месир. Познавам немалко рицари. На нито един не отстъпвате по достойнства.
Гавин не отвърна. Допи ябълковото бренди и вдигна чашата си към момчето, което им сервираше.
— Донеси ми вино, момче. Освен това, в интерес на истината — каза той, — трябва да се изпикая.
След като Гавин излезе, Алкеос прочисти гърлото си.
— Той ви нарича „братко“.
Капитанът се разсмя.
— Да, оказва ми тази чест — отговори той и си каза: „Почна се.“
— Мислех си, че… простете, месир.
Сер Алкеос се облегна назад.
— Мислили сте си, че съм нечие копеле, а ето че синът на великия херцог Стратнит ме нарича „братко“ — довърши капитанът и се наведе напред.
Алкеос срещна погледа му, без да извръща очи.
— Да.
Капитанът кимна и каза:
— Аз пък си мислех… вие ми простете, месир… Мислех, че сте наемник, странстващ рицар, който е решил да се присъедини към ротата ми. Въпреки това… — Той замълча и се усмихна. — Понякога ме изкушават някои мисли. И една от тях…
Капитанът отново замълча, а Маг ги изгледа.
— Мъже — каза тихо тя.
— Какви мисли? — прошепна сер Алкеос.
Капитанът отпи от чудесното пиво.
— Понякога ми се струва, че всяка моя дума стига до ушите на императора — отвърна той и сви рамене. — Вие сте негов васал.
— Да — призна сер Алкеос.
— Както и негов братовчед — продължи капитанът.
— О? Значи знаете? — въздъхна мореецът.
— Досетих се. Колкото до произхода ми…
Сер Алкеос се наведе напред.
— Да?
— Той не ви засяга, месир. Ясно ли е?
Сер Алкеос не трепна.
— Хората ще говорят.
— Нека говорят.
Маг сложи ръка на масата и събра картите — големи, квадратни и прекрасно изрисувани.
— Хората ви гледат, господа. Изглеждате така, сякаш всеки миг ще извадите камите.
Алкеос допи пивото си.
— Бирата прави хората меланхолични — каза той. — Да поръчаме вино и от моя страна всичко ще бъде наред.
Капитанът кимна.
— Не исках да се държа като докачливо копеле, но съм точно такова.
Алкеос кимна и подаде ръка.
— Признавам, че за мен важи същото. И аз съм копеле.
Очите на капитана се разшириха и той стисна подадената му ръка.
— Благодаря ви, че ми казахте.
Алкеос се разсмя.
— Досега никой не ми е благодарил, че съм копеле — каза той и се обърна към Маг. — Желаете ли аз да разбъркам картите?
Тя поклати глава.
— Вие богаташите — започна шивачката, — нима си мислите, че това има значение? Какво, че сте копелета? Я се погледнете — вижте си златните пръстени, хубавите мечове, вълнените жакети за петдесет леопарда, прекрасните коне. За бога, знаете ли какво има един бедняк?
— Родители? — налучка Алкеос.
— Глад — отговори Маг.
— Божията благословия — рече капитанът.
В този миг се върна Гавин. Сякаш сияеше и изглеждаше развеселен, очите му светеха.
— Хубав хан, май не съм виждал по-хубав. Погледнете онова момиче — има червена коса! Червена! През целия си живот не съм виждал толкова много червенокоси хора на едно място. — Той се огледа. — Разправят, че кръвта им била по-гореща от нашата.
Маг се усмихна, пъхна ръка под шапката си и подръпна върховете на плитките си. Косата ѝ беше яркочервена.
— Наистина ли, рицарю? — каза тя.
Гавин се облегна назад и се разсмя. Капитанът се разсмя още по-гръмко, накрая прихна и Алкеос. Беше заразително.
Изведнъж ханът се изпълни с живот, сякаш смехът им беше някакъв сигнал. Влязоха Том и Ранълд и дойдоха при тях, а през вратата продължиха да нахлуват мъже и жени. Щом слухът за тях се разпространи, започнаха да прииждат местни селяни и овчари от Хълмовете, както и наемниците на ханджията. Накрая дойдоха един калайджия и един ковач с чираците си. Общата стая беше достатъчно голяма да побере всички.
Мъжете завикаха, че искат музика и се оказа, че Том пее изненадващо добре. Насред глъчката Гавин се обърна към капитана.
— Ти нали свиреше на арфа? — попита той.
Капитанът се намръщи.
— Не съм свирил от години и не искам да опитвам тук.
Ханджията обаче ги чу, свали една арфа от стената и му я връчи, а после накара всички да млъкнат със същата лекота, с която магьосник би направил заклинание.
— Сред нас май има човек, който умее да свири на арфа — каза той, а капитанът напсува Гавин под нос.
— Дайте ми малко време — каза той, когато стана ясно, че няма да го оставят на мира. Взе арфата и втората си чаша вино и излезе на двора в лятната нощ.