Каруцарите повдигнаха рамене.
— Може и да е така, може и да не е.
Сер Алкеос изчака да отминат и каза:
— Пускат по-големите трупи по реката.
Ханджията мрачно кимна.
— Ето какво е станало с моста ми — рече той и ги поведе през долината, където дърварите работеха здраво. Не бяха местни, а от Изтока и вече бяха изсекли голяма част от гората в околността, преграждайки големия поток, който захранваше река Ъркил. Водачът им стоеше в просеката и се виждаше отдалеч благодарение на дългото си наметало. В ръката си държеше голяма брадва с дълга дръжка и острие като крило на чайка. Хората му бяха едри здравеняци с дълги бради.
— Добър ви ден — поздрави го ханджията.
Мъжът кимна и го огледа предпазливо. После очите му се плъзнаха по бронираните конници — никой не би искал да види толкова войници на едно място, особено далеч от дома.
— Какво мога да направя за вас? — каза той със силен акцент, а ханджията се усмихна приветливо.
— Съберете си багажа и си тръгвайте. И бавно пуснете водата да се оттече.
Очите на дърваря първо се разшириха, а после се присвиха.
— И кой сте вие?
Хората му започнаха да се събират, чу се зов на рогове.
Ханджията не докосна оръжията си.
— Аз съм ханджията на Дормлинг — рече той. — Дължите ми пари за един мост, че и отгоре. В тези долини никой не докосва гората без мое позволение, а и времето за сеч е ранната пролет, когато последният сняг още не се е стопил.
Капитанът цапна една муха.
Дърварят се намръщи.
— Тези гори са на всички. Земята е част от Дивото.
— Не. Тези Хълмове са част от владенията на дракона — отвърна Хаджията.
Дърварите се доближиха. Много от тях бяха въоръжени с копия и до един имаха брадви. Започнаха да се строяват като за битка.
Гавин слезе от седлото, качи се на бойния си кон с грацията на танцьор и извади огромния си меч.
Ханджията вдигна ръка.
— Спокойно, рицарю — каза той и отново погледна към дърварите. — Няма нужда от оръжия.
— Мъдро постъпваш, старче! — извика водачът им.
— Предупредих ви — каза ханджията, а мъжът се изплю.
— Плюя на предупреждението ти. Откъде накъде ще ни се бъркаш? А ако трупите ми са отнесли някой от мостовете ти… — Той сви рамене. — Гората е пълна с дървета. Построй си нов.
Ханджията огледа дърварите.
— Останете ли, ще загинете до един — каза той.
Думите му изглежда не ги трогнаха особено.
Ханджията обърна коня си и вдигна ръка.
— Да вървим — каза той и ги поведе в лек тръс, докато излязоха от долината и се изкачиха по следващия раззеленен хребет.
— Имам чувството, че избягах — каза Гавин.
Капитанът направи гримаса.
— Аз също.
Ханджията се обърна в седлото си.
— Ако драконът е в настроение, ще ги избие всичките, че и нас заедно с тях.
Тази нощ за пръв път спаха на открито. В околността имаше твърде малко трева за конете, така че закачиха платнени хранилки на муцуните им и ги напълниха с овес от дисагите на товарните животни.
Маг се загледа в Гавин, който готвеше вечерята и го избута встрани.
— Всеблаги Йесу — поклати глава тя. — Поне използвайте чист нож!
Алкеос се разсмя и отнесе готварските ножове до потока, за да ги изтърка с пясък.
Ханджията и хълминците изчезнаха в гората и се върнаха с две едри пуйки, а Гавин ги посрещна с две големи пъстърви.
— Както разбирам, по тези места няма много рибари — рече той. — Радвам се, че си взех въдицата.
Маг огледа птиците и рибата.
— Каквото сте уловили, ще си го изчистите — каза тя. — Аз съм готвачка, не слугиня.
Думите ѝ разсмяха капитана. Макар че цял следобед ѝ беше строил убежище и огнище, той не възрази и помогна на брат си да изчисти рибата. После изпиха останалото им вино на светлината на огъня.
— Утре — рече ханджията.
Тръгнаха по изгрев. Следващите няколко хълма бяха оголени, сякаш орда овце бе изпасла дърветата. Тревата се вълнуваше от вятъра като море, а баирите им се простираха като океан — от върха на всеки се виждаха още двадесет, заоблени като диплите на зелена вълна.
Маг вдигна ръка.
— Това орел ли е? — попита тя.
Далеч на изток се рееше огромна птица. Ханджията заслони очи и се вгледа, капитанът — също. Огромното създание беше много по-далеч, отколкото предполагаха. Той не откъсна очи от него, докато накрая осъзна какво вижда и сърцето му заблъска от ужас.
— Боже Господи — прошепна Маг.
— Божичко — рече Гавин.
— Това е драконът от Ерк — заяви ханджията.
Драконът беше по-голям от замък и се носеше на север, над хълмовете. Пред очите им титаничното създание зави и за миг огромната му, осеяна с шипове опашка ясно се открои на фона на северното небе, а гигантските му крила се разпериха от двете ѝ страни.