Очите на птицата бяха златни и непроницаеми, с черни зеници.
— Чувал съм, че доживяват петдесет години — каза Гелфред.
Сърдитият поглед на Пърсивал прикова очите на капитана.
— Разбирам — каза той.
Маг седеше с пристава Йони под последните лъчи на залязващото слънце. Бяха извадили походните му столове — удобни бяха, но нямаха облегалка, а тя не ставаше по-млада. Йони се взираше в звездите.
— Виждам много непознати лица — каза тя, докато двама войници минаваха покрай тях. Те се спряха до един от фенерите на Йони, огледаха я преценяващо и се поклониха.
— Вербувахме нови хора — отвърна той, погали я по гърба, обърна глава и се усмихна. — Хубаво де, те сами дойдоха. Само дето не ни нападнаха — щом вдигнахме лагера, надойдоха всички по-малки синове в северната част на страната, че дори и няколко морейци. Кълна се в Спасителя, вече сигурно имаме стотина копиеносци.
Тя въздъхна и каза:
— Толкова много?
Йони се намести в стола си.
— Той няма ли да се зарадва? Младият капитан?
Маг се наведе и нежно го целуна.
— Аз съм греховна стара жена. Не знам какво правиш с тази ръка, но ако искаш да ме прелъстиш, няма нужда.
Той застина, но после се ухили.
— Отдавна не съм се упражнявал, милейди.
Двамата помълчаха известно време.
— Непохватен ли съм? — попита Йони.
— Не — отвърна Маг, която се чудеше дали да не изгаси фенерите и най-безсрамно да легне на килима. — Не — повтори тя.
— Тогава какво има?
Тя махна с ръка и отиде да духне свещите.
— Можеш да споделиш с мен — настоя той.
— Мислех си за капитана — повдигна рамене тя. — Всички си мислите, че е добре, но това не е вярно. Той е като ранен кон, който не спира да върви. Изглежда съвсем добре — докато рухне мъртъв.
Маг се притисна към Йони, а той я прегърна.
— Като бях млад, най-много от всичко исках да бъда рицар — започна той. — Много го исках и много се борих, но не се получи. Мина известно време, преживях няколко беди, запознах се с мъжа ти и двамата оцеляхме в тежки времена. После станах почтен човек в малко градче. И хубави дни съм имал, и лоши. А сега… par dieu, сега май ще стана рицар! И ще се оженя за вас, милейди. — Той крепко я прегърна. — Капитанчето още много ще страда, това искам да кажа. Ако се пречупи… — Йони сви рамене, — значи ще се пречупи. Такъв е животът.
Тя кимна и се присламчи малко по-близо до килима в палатката им.
Капитанът седеше със сер Алкеос и брат си под последните лъчи на слънцето. Огромният орел се беше настанил на стойката си в дъното на палатката. Бяха го закачулили и той тихичко грачеше. Капитанът отиде да го погали и успокои, а през това време Тоби му наля вино.
В този миг на един от коловете на шатрата почука сер Йеханес.
— Влез! — извика Червения рицар.
След Йеханес влязоха сер Томас и сер Алисън и Тоби им наля вино. В далечината Дъбовата пейка стовари юмрук върху главата на Уил Главореза и стрелецът рязко седна, а капитанът поклати глава.
— Хубаво е човек да си е у дома — рече той, а Йеханес му подаде кожена кесия.
— Знам, че тази вечер празнуваме, но вестоносците налитат като мухи на конска фъшкия, м’лорд. Свитъци, писма и какво ли не още — рече той и изкриви лице. — Повечето са за нашия новобранец-благородник. — Йеханес посочи към Алкеос. — Чичо ви изглежда си е наумил да се свърже с вас.
— Извинете ме — каза Алкеос и счупи печата на един тубус от тъмно дърво. През това време Йеханес подаде втори на капитана, този път от слонова кост. Червения рицар погледна печата и се усмихна.
— От кралицата е, господа.
Всички пиеха, дори Дръзката.
Докато Алкеос четеше свитъка си, капитанът счупи печата на своя.
Мореецът вдигна очи.
— М’лорд — официално започна той, — положението се е влошило. От името на императора бих желал да помоля да тръгнем час по-скоро.
Капитанът не вдигна очи от писмото си.
— Успокойте се, джентълмени — каза той. — Тази вечер никъде няма да ходим.
Алкеос беше блед като платно.
— Императорът е бил… отвлечен. Държат го за заложник. Станало е преди повече от седмица.
Капитанът вдигна очи и зарови пръсти в брадата си.
— Добре, това наистина е извънредно положение. Том?
— Готови сме да потеглим в първи зори — отвърна великанът и се ухили. — Поне не скучаем.
— В интересни времена живеем — кимна капитанът. — Всички да се наспят, защото ще яздим бързо. Да приема ли, че това е свързано със същите… неприятности, заради които ни нае чичо ви?