Йеханес изруга.
— Оставете я за утре — каза той. — Не очаквайте дисциплина днес. Бъди човечен, момче. Остави ги да тъгуват. Дявол го взел, остави ги да оплачат приятелите си.
— Оплакахме ги вчера. И на църква отидохме, за бога. Убийци и изнасилвачи, които циврят за Йесу! Ако само бях чул за това, без да го видя с очите си, щях да се изсмея. — За миг капитанът изглеждаше наистина много млад, объркан и ядосан. — На война сме. Не можем да почиваме, за да тъжим.
Йеханес отпи още вино.
— Вие можете ли да се биете всеки ден? — попита той.
Капитанът се замисли, после отвърна:
— Да.
— Значи сте за лудницата. Ние не можем. Стойте мирно, капитане.
Капитанът стана.
— Сега ти разпределяш задълженията. Трябва ми нов маршал на мястото на Хюго. Майлъс ли да повиша?
Йеханес присви очи.
— Попитайте ме утре — каза той. — Ако ме попитате отново днес, ще ви направя на пестил, кълна се в свети Мавриций. Достатъчно ясно ли ви го рекох?
Капитанът се обърна на пета и излезе, преди да е направил нещо, за което щеше да съжалява. После отиде при Жак, както винаги, когато удареше дъното. Старият му прислужник обаче — последният от служителите на семейството му — беше пиян. Дори малкият Тоби се беше свил на пода на шатрата му и спеше, завит с черга, стиснал пилешка кълка в ръка.
Той дълго ги гледа, обмисли дали да не вдигне скандал и накрая реши, че няма смисъл да си прави труда. Никой не беше достатъчно трезвен, за да го оцени. Опита се сам да си сложи бронята и не стигна по-далеч от ризницата. Облече гамбезон върху нея и взе бронираните си ръкавици.
Гелфред го чакаше отвън с конете и капитанът го последва по пътя край реката — съвсем сам, барабар с изкълчения врат, болките в гърба и всичко останало.
Ранълд стана в ранни зори. Стареца го нямаше, но му беше оставил един еленски дроб, запържен със стар лук — истинско пиршество. Червенобрадият великан се помоли за него, а после още веднъж, когато откри, че възрастният човек е завил ездитния му кон с одеяло. След това разчисти лагера и потегли, преди слънцето да се издигне над източните планини.
Стотици пъти беше изминавал този маршрут с краля, следвайки големия северен път край река Албин, която се виеше като безкрайна змия. За разлика от нея пътят бе прав като стрела, доколкото го позволяваше местността — отклоняваше се само за да заобиколи големите хълмове и богатите имения и пресичаше Албин на седем места с помощта на седемте грамадни каменни моста, които свързваха Харндън с Албинкърк. Първото място беше Лорика, а второто — Чейлас, красив град с червени керемидени покриви, кръгли комини и хубави тухлени къщи.
Рандъл хапна добре в „Ъркската глава“ и си тръгна, преди бирата да го изкуши да пренощува в хана. Яхна едрото си товарно добиче, продължи на север, пресичайки моста в Чейлас, докато слънцето още беше високо в небето и потегли към Третия мост толкова бързо, колкото можеше да го носи конят. Когато го прекоси, вече се стъмваше. Стражът не приемаше гости, такъв беше законът, но любезно го насочи към едно имение на западния бряг.
— Има-няма една левга и сте там — каза пенсионираният войник. Беше го упътил добре и Рандъл се зарадва — макар че беше пролет, нощта бе тъмна и студена, а блясъкът на северното сияние, което танцуваше в небето, никак не му се нравеше.
Имението „Бамптън“ беше толкова богато, че един обитател на Хълмовете трудно би могъл да си го представи, но Ранълд бе привикнал към богатствата на Юга. Дадоха му легло, парче пай с еленско и чаша хубаво червено вино, а на сутринта собственикът на чифлиците само се усмихна, когато предложи да му плати.
— Вие сте кралски гвардеец, нали? — попита младият човек. — Аз съм… бих искал да стана войник. Имам си доспехи — добави той и се изчерви.
Ранълд не се засмя.
— Значи искате да служите на краля?
Младежът кимна.
— Хотор Вени — представи му се той и протегна ръка, а до него застана икономката му.
— Приготвих ви обяд — рече тя. — Щом става за орач, става и за рицар, тъй викам аз.
Ранълд ѝ се поклони.
— На вашите услуги, мадам. Не съм рицар, просто кралски служител, който се прибира да види семейството си.
— В Хълмовете ли? — попита тя и изсумтя по начин, който казваше, че макар че жителите на тази местност невинаги са добри хора, тя вече е решила, че той е изключение.
Ранълд отново се поклони и каза на младия Хотор:
— Упражнявате ли се, месир?
Лицето на Хотор грейна, а възрастната икономка се изкикоти.
— Само това прави. Не оре, не жъне, даже сеното не прибира. И слугините не гони, нито пие.
Тя поклати глава.