— Стопанке Евънс! — възкликна той с досадата на господар, ядосан на слуга, които не се покорява, а тя отново изсумтя, но по съвсем различен начин.
Ранълд кимна.
— Желаете ли да си премерим силите с меча, млади сер?
След минути и двамата бяха въоръжени, с жупони, бронирани ръкавици и шлемове на главите, а дузина работници се събраха в двора, за да ги гледат.
Ранълд предпочиташе секирата, но службата в кралския двор изискваше да овладее и меча. Момчето (не се смяташе за стар, но всеки коментар на Хотор го караше да се чувства така) извади две тренировъчни оръжия — не особено добре балансирани и малко тежички, сигурно изработени от местен ковач. За целта обаче щяха да им свършат отлична работа.
Ранълд зае отбранителна позиция и търпеливо зачака. Интересуваше го най-вече как ще го нападне момчето — стилът с меча лесно издава какъв е нравът на мъжа.
Младежът не отстъпи — опря острието в рамото си и излезе напред, заел позиция, която майсторите-фехтовачи наричат „женския гард“. Стойката му бе твърде открита и явно не разбираше, че трябва да наклони меча колкото се може по-назад. „Такава грешка лесно се забелязва, ако човек се занимава с оръжия“ — помисли си Ранълд, но търпението на малкия му допадна. Момчето уверено пристъпи напред и го нападна, без да губи енергия в подвеждащи жестове, подскоци и финтове. Ранълд го пресрещна и изби меча от ръката му, а то направи крачка назад, без да изчака края на удара. Въпреки това острието на Ранълд одра слепоочието му.
— О! — възкликна Хотор. — Чудесен удар.
Не последва нищо по-различно. Той беше доста компетентен за младеж без учител. Борбата му се отдаваше, макар че не владееше никакви тънкости, но беше смел и внимателен — изключителна комбинация за такъв млад мъж.
Ранълд спря, за да свали жупона си и да напише препоръка на момчето.
— Занесете я на лорд Глендауър и го поздравете от мен. Може да ви помолят една година да служите с пажовете. Къде са родителите ви?
— Мъртви са, месир — сви рамене Хотор.
— Е, значи остава стопанката да ви пусне — каза той и все още се усмихваше, когато тръгна към Четвъртия мост, в Кралеград.
Харолд Редмийд погледна към спящия рицар и се усмихна. После тихо прибра вещите си, остави му по-голямата част от еленския дроб, събра и вещите на брат си и ги понесе на гръб към потока. Откри Бил заспал под един кух дънер, увит в износения си плащ. После седна и дялка парче дърво, заслушан в шумоленето на Дивото, докато брат му сам се събуди.
— Безобиден беше — каза му Харолд.
— Беше кралски човек, а те са заплаха за всички свободни хора — отвърна той, а Харолд повдигна рамене.
— И аз съм бил кралски човек — каза той. Това беше стар спор, който едва ли щяха да разрешат скоро. — Ето, хапни малко дроб. Запазих ти и сайдер. Нося ти кукички за риболов, шестдесет основи за стрели и двадесетина хубави върха. Гледай да не застреляш някой мой приятел.
— Аристократът си е аристократ — каза Бил.
— Глупости говориш, Бил Редмийд — отвърна Харолд. — Копелета има както сред благородниците, тъй и сред обикновените хора.
— Разликата е, че на обикновеното копеле можеш да му счупиш главата с тоягата си.
Бил отчупи един залък от нарязания с остър нож хляб, донесен от брат му.
— Сирене? — предложи Харолд.
— Тая година друго сирене няма да видя — кимна Бил и се облегна на едно дърво. — Наумил съм си да ида да заколя госта ти.
Харолд поклати глава.
— Нищо подобно. Първо, аз пих с него, тъй че остави тая работа. Второ, той е с ризница и спи с топор в ръка. Не мисля, че ще успееш да утрепеш хълминец, докато спи, братко.
— Добре. Понякога имам нужда да ми напомнят, че ние трябва да действаме справедливо, въпреки че врагът е подъл.
— Бих могъл да ти намеря работа тук — каза Харолд, а Бил поклати глава.
— Знам, че ми мислиш доброто, братко, но аз съм си такъв — бунтовник. И сега съм дошъл да привлека нови доброволци. Важна година ни чака. — Той му смигна. — Друго няма да ти кажа, но денят наближава.
— Ти и твоят ден — измърмори Харолд. — Слушай, Уилиам. Да не мислиш, че не знам, че си скрил пет момчета в буковата горичка на север? Знам даже чии синове са! Доброволци ли?! Та те са на петнадесет-шестнадесет зими! Освен това водачът ви е ърк!
Бил сви рамене.
— Като няма кой друг, и дяволът върши работа — каза той.
Харолд се облегна назад.
— Знам, че и ърките са живинки — махна с ръка той. — Виждал съм ги в гората, слушал съм как свирят на арфите си, търгувал съм с тях. — Той се наведе напред. — Аз обаче съм лесничей. Те убиват, Бил, и ако си на тяхна страна, значи си на страната на Дивото, а не на тази на хората.