— Съжалявам — измънка той с вид на ученик. — Кучка.
Дръзката се усмихна и върхът на острието ѝ се притисна в челото на великана, точно над окото му.
— Да ти го начукам! — изръмжа той. Капитанът се наведе напред.
— Никой от вас не иска да се бие. Ясно е, че и двамата се пуйчите. Престанете или приемете последствията. Том, Дръзката иска да се държиш с нея като с равна. Дръзката, Том е избухлив, а ти го предизвикваш при всяка възможност. Ако искаш да си част от ротата, ще трябва да приемеш мястото си в нея. — Той вдигна ръка. — Щом преброя до три и двамата ще се отдръпнете, Дръзката ще прибере оръжието си, Том ще се поклони и ще ѝ се извини, а тя ще му върне жеста. В противен случай и двамата можете да си съберете нещата и да отидете да се избиете — но не като мои хора. Ясно ли е? Три. Две. Едно.
Дръзката отстъпи, отдаде чест с меча и го пъхна в ножницата му, без да поглежда или да се обърка. Том изчака секунда-две, просто от наглост. Внезапно обаче изражението му се промени и той се поклони така, че коляното му опря в калта.
— Смирено моля за прошката ви — изрече той с ясен глас. Дръзката се засмя. Усмивката ѝ не беше красива, но преобрази лицето ѝ въпреки липсващите резци.
— А аз — за вашата, рицарю — отвърна тя. — Съжалявам за… отношението си.
Това очевидно слиса Том — в неговия свят на надмощие и подчинение тя стоеше над него. Капитанът го четеше като отворена книга и си каза: „Дръзката заслужава нещо в замяна. Свестен човек е.“
До него изникна Гелфред, който явно изчакваше да приключат с драмите. Капитанът усети, че нещо не е наред още преди да види какво носи ловецът, също като домакиня, която се връща от поклонение и подушва, че нещо е умряло под дъските. Чувството беше точно такова, но по-силно и неловко.
— Обърнах я по корем, това беше забито в гърба ѝ — каза Гелфред, който бе увил предмета в броеницата си. Капитанът преглътна и отново усети вкус на жлъчка. „Обичам си работата“ — напомни си той.
На пръв поглед приличаше на пръчка — два пръста дебела, със заострен връх, покрит със съсирена кръв. Цялата дръжка беше осеяна с тръни, нарочно оформени като пера. Стрела. Или по-скоро скверна пародия на стрела, изсечена от…
— Вещича гибел — каза Гелфред. Капитанът си наложи да я вземе, без да потръпне. Съществуваха тайни, които искаше да опази и би платил цената за това. Сети се за последния път, когато видя стрела от вещича гибел, избута спомена в сенките и я задържа за миг.
— Е, и? — попита той с епично безразличие.
— Простреляли са я в гърба с вещича гибел, докато е била още жива. — Гелфред присви очи. — После изчадието е одрало лицето ѝ.
Капитанът кимна и подаде стрелата на своя ловец. В мига, в който тя напусна ръката му, се почувства по-лек, а там, където тръните бяха пробили ръкавицата, пръстите му горяха, сякаш натъркани с отровен бръшлян… ако приемеше, че той причинява изтръпване, сърбеж и оловно отравяне.
— Интересно — каза той. Дръзката го наблюдаваше.
„Жените са толкова по-наблюдателни от нас, дяволите да ги вземат“ — помисли си той, а усмивката ѝ го принуди да се усмихне в отговор. Оръженосците и слугите в градината отново започнаха да дишат и капитанът беше сигурен, че сега ще останат будни — наоколо бродеше убиец, който имаше съюзници-чудовища от Дивото.
Върна се при коня си, а Йеханес, главният маршал, застана от дясната му страна и прочисти гърлото си.
— Тая жена не е стока — каза той.
— Том също не е стока — отвърна капитанът.
— В никоя друга рота не биха я взели — злостно отвърна Йеханес, а той кимна.
— Знам. Да тръгваме.
Замисли се дали да не скочи на седлото, но реши, че е твърде уморен, а Йеханес и без друго нямаше да оцени демонстрацията.
— Не я харесваш, защото е жена — каза той и пъхна стъпало в стремето. Грендъл беше толкова висок, че се наложи да свие лявото си коляно колкото му позволяваше ставата. Жребецът отново изпръхтя, а Тоби стисна юздите. Капитанът се отблъсна с десния си крак и се намести в седлото, избутвайки нагоре своите сто и осемдесет сантиметра и двадесет и пет килограмовите си доспехи.
— Да — кратко отвърна Йеханес и се върна в строя. Капитанът видя, че Майкъл наблюдава оттеглянето му. След миг младежът се обърна към него и повдигна вежда.
— Имаш нещо да кажеш ли, млади Майкъл? — попита капитанът.
— Каква беше тази пръчка, господарю?
Майкъл не беше като останалите — потеклото му бе знатно. Беше по-скоро чирак, отколкото наемник и като оръженосец на капитана имаше специални привилегии — можеше да задава въпроси, а другите трябваше да стоят мирно и да изслушат отговора.
Червения рицар го изгледа за миг, като явно размишляваше. После повдигна рамене, което не беше лесно с доспехи.