— Не и ако цената е твърде висока. Аз не съм Тунксис.
Туркан прескочи един пън.
— Как така защитникът на Скалата е един от нас? Без да го познаваме? — попита Моган.
— Не зная — призна Туркан. — Но ще разбера.
Глава четвърта
Гавин Мюриен от Стратнит, известен на съратниците си като Коравата ръка, яздеше на север от река Албин в пълно бойно снаряжение и в пълно съзвучие с рицарския дух. Колкото по̀ на север стигаше, толкова по-силен ставаше гневът му. Адам, по-възрастният от двамата му оръженосци, подсвиркаше и се кланяше от седлото на всяка минаваща жена, и гледаше на света с неподправено одобрение. Той не съжаляваше, че напуска кралския двор в Харндън, напротив. Далеч от голямата зала, танците, игрите на карти и флиртовете оръженосците живееха в казарми, напълно под чехъла на най-възрастните и най-жилавите. По-младите получаваха малко храна и много работа, без никакви възможности да се прославят. Адам обаче беше оръженосец на рицар с име и авторитет, тръгнал да дири подвизи и се надяваше и той да заслужи мястото си в някоя песен. В Харндън получаваше само синини и лоша храна.
Тома, по-младият оръженосец, яздеше с наведена глава. Адам не успя да го научи на много — той му отговаряше под нос и работеше несръчно. Изглеждаше по-млад, отколкото беше всъщност и много по-нещастен, отколкото се полага на едно момче. На Гавин му се искаше да направи нещо за него, но не му беше лесно да надмогне собствения си гняв.
„Не е справедливо.“
Тези думи не означаваха нищо, онзи простак баща му още с раждането му бе избил от главата му всякакви представи за справедливост. С бой. Гавин знаеше, че човек трябва постоянно да се бори. Че светът не предлага нищо освен трудности. Че всеки сам създава късмета си. Знаеше още хиляда подобни афоризми със сходно значение, но в името на Бога и всички светии, той вече си беше изтеглил теглото. Беше се изправил срещу чудовище, убивайки го без чужда помощ, само с бронираните си ръкавици, след като мечът му се строши. Спомняше си го съвсем ясно, както и факта, че отиде да се бие с оная проклетия просто защото се чувстваше виновен.
„Убих брат си.“
Все още му се повдигаше при тази мисъл. Не искаше отново да застане срещу врага — нито заради всички красавици в кралския двор, нито заради земите, които щеше да наследи. „Не съм страхливец. Вече съм го правил. Пред баща ми и още петдесетима мъже.“ В Алба, от единия край на кралството до другия, сигурно нямаше да се намерят и петдесетина рицари, които да са убили демон съвсем сами. Той и за миг не си го беше поставял за цел, но го направи и това трябваше да бъде краят. Кралят обаче го мразеше, също както той мразеше всичките си братя, ненавиждаше майка си и презираше баща си.
„Майната му на краля. Отивам си вкъщи, при татко.“
Стратнит беше една от най-големите крепости в Алба, истинска цитадела край Стената и семейство Мюриен я владееха от поколения. Нит пък беше могъщата река (почти море), която маркираше същинската, последна граница между тях и Дивото. Баща му управляваше крепостта и хилядите жени и мъже, които си плащаха данъците и разчитаха на закрилата ѝ. Гавин си спомни за голямата зала, за старите стаи, някои построени от Древните, за идващите от Дивото звуци, които се носеха откъм реката, за постоянните караници, пиянските обвинения и семейните дрязги.
— За бога, ще намеря някой звяр и ще го убия, все същото е — изрече на глас той. Ако се завърнеше у дома, го очакваше несекваща война — в полето срещу демоните и в залата срещу баща му. И братята му.
„Убих брат си.“
— Да си задържат крепостта — каза той.
Бяха го изпратили на юг, за да си намери съпруга от кралския двор като всеки млад герой. За да издигне семейството в очите на краля. Това беше поредният гениален план на баща му и Гавин наистина се влюби, но не в жена. Или по-точно влюби се във всичките. И в двора. В музиката, игрите на карти и заровете, в хубавото вино и шегите, в танците. Стратнит нямаше да му предложи нито едно от тези неща. Не можеше да престане да мисли за това. Може би брат му бе имал право.
„Майка ми…“
Той пропъди тази мисъл.
— Лорика, м’лорд — пропя Адам. — Да намеря ли някоя странноприемница?
Мисълта за това му помогна да заглуши гласа на съмненията. Странноприемниците — поне хубавите — бяха като миниатюрни кралски дворове. Малко по-недодялани, с по-домашен привкус.
Гавин се усмихна.
— Намери най-добрата — отвърна той. Адам се ухили, пришпори коня си и препусна към залязващото слънце. За миг Гавин се сети за лейди Мери, която очевидно го обичаше. Имаше красиво тяло и, трябваше да ѝ признае това — остър ум. И беше дъщеря на граф. Доста добър улов. Той повдигна рамене.