„Двата лъва“ беше стар хан, издигнат върху основите на кавалерийска казарма от времето на Древните, който приличаше на крепост. Имаше си собствена зала, отделно от кметството на Лорика, а също и кула в североизточния ъгъл. Там се беше намирала портата на казармата — всеки войник можеше да го види. Плътно до кулата се издигаше огромна сграда от тежки черни дъски, измазани с гипс, със сламен покрив и комини със скъпа медна обшивка. Към верандите, които обточваха слънчевата лицева страна, гледаха стъклени прозорци, а от покрива се издигаха четири масивни комина, съвсем прясно иззидани. Приличаше на късче от двореца в Харндън, докарано в провинцията. Лорика беше важен град, а „Двата лъва“ — важна странноприемница.
Появи се Адам и хвана юздите на коня му.
— Един кралски рицар винаги е добре дошъл тук — каза той, ухилен до уши. Приятно му беше да служи на важен човек — част от величието му сякаш полепваше и по него. Особено на четиридесет левги северно от града.
Един видимо заможен, мършав като скелет човек развя подплатената си с коприна пелерина, поръбена с пухкава козина и ширит от сребърни кръстове и им се поклони до земята.
— Едард Блоджет, м’лорд, на вашите услуги. Няма да нарека хана си „скромен“, тъй като е най-добрият, който ще срещнете по този път, но винаги ми е приятно да зърна някой от рицарите на Негово величество.
Гавин се изненада — мъжът беше прекрасно облечен и говореше съвсем прямо, въпреки че нямаше благородническа титла — но не му стана неприятно.
— Сер Гавин Мюриен — представи се той. — Рицарското звание невинаги носи богатство на онзи, който го носи, драги ми Блоджет. Мога ли да попитам…
Блоджет се усмихна със стиснати устни.
— За сребърен леопард ще получите собствена стая. Добавете две медни котки и ще пусна и оръженосците ви. — Той повдигна вежда. — Може и по-евтино, м’лорд, но стаята ще бъде най-обикновена.
Гавин мислено надзърна в кесията си. Имаше отлична зрителна памет и почти виждаше съдържанието ѝ — четири сребърни леопарда и дузина тежки медни котки. Между тях проблясваха и два нобъла от масивно злато, всеки от които струваше по двадесет леопарда. Не беше кой знае какво богатство, но стигаше, за да не му се налага да се стиска през първата нощ от пътуването си, че и през втората.
— Значи Адам ще се погрижи. Предпочитам всички да сме в една стая. С прозорец, ако не прекалявам с изискванията си.
— Чисти чаршафи, прозорец, прясна вода и място за три коня. Товарният ще ви струва още половин котка.
Блоджет сви рамене, сякаш такива жалки суми бяха под достойнството му, което вероятно беше точно така. Странноприемницата беше поне една трета колкото Стратнит и вероятно му носеше… Гавин се опита да пресметне на ум, пожела си учителят му да беше тук и накрая се спря на сума, която му се стори абсурдна.
— Поласкан съм, че излязохте да ме поздравите лично — каза той и отново се поклони, а Блоджет се ухили от ухо до ухо.
„И това е нещо, което научих в кралския двор — мъжете обичат ласкателствата поне колкото жените“ — помисли си Гавин.
— Тази вечер съм наел няколко певци, м’лорд. Тръгнали са към палата или поне така се надяват. Ще вечеряте ли с нас в голямата стая? Не е бална зала, но върши работа. За нас ще бъде чест да седнете при нас.
„А аз, разбира се, обичам ласкателствата колкото всеки друг.“
— Ще вечеряме с вас и ще слушаме музика — отвърна той с лек поклон.
— Заповядайте след вечернята в „Свети Евстахий“ — каза ханджията. — Вечеряме, след като бият камбаната.
След вечерната молитва майстор Пайл излезе на двора и си потърси доброволец. Едуард имаше приятелка, но тя също беше на работа и нямаше да му се сърди — всеки чирак си мечтае да работи с учителя си.
Този път Пайл приготви сместа различно. Едуард не видя точно как, но изкара една тежка желязна купа на двора и почисти стария боклук (повредени инструменти, железни останки и меко дърво, от което правеха временни калъпи), за да не се подпали. Черна работа, но нали помагаше на майстора.
Сега димът беше по-гъст, а пламъкът гореше по-ярко. Пайл го наблюдаваше, махайки с ръце, за да пропъди отвратителната миризма, а на лицето му играеше тънка усмивка.
— Е — рече той, — готов ли си за изпита, млади човече?
Едуард си пое дълбоко дъх.
— Да — отвърна той с надеждата, че не звучи твърде арогантно. Майстор Пайл обаче кимна.
— И аз тъй мисля. — Той огледа двора. — Почисти всичко това, ако обичаш.