Същата нощ на тавана чираците дълго си шепнаха. По-големите момчета усещаха, когато майсторът напредваше — издаваше го дори начинът, по който държеше главата си, както и това, че от кесията му внезапно започваха да се сипят награди, момчетата получаваха нови задачи, а чираците неочаквано полагаха изпит за калфи. Лизе, най-възрастната сред ножарите, се беше явила миналата седмица, при това успешно. По същия начин Едуард Чевинс, старши чирак, понякога и продавач, получи възможност да кандидатства за калфа.
Стана толкова изведнъж, че му се зави свят. Провериха документите му, а майсторите от гилдията го изпитаха и го оставиха да се поти сам в богато украсена стая, достойна за крал, която окончателно го смая. Нервите му бяха пред скъсване, ръцете му трепереха.
Едуард беше висок, кльощав седемнадесетгодишен младеж с пясъчнорижа коса и твърде много лунички. Докато стоеше под един стъклопис с образа на свети Никола, му хрумнаха поне двадесет отговора, по-добри от онзи, който бе дал на въпроса „Как се постига постоянен синкав блясък при острие, което е тежко до средата, но със съвсем тънък връх?“.
Той изохка и останалите четири момчета, с които се беше явил, го изгледаха със смесица от симпатия и надежда. Чуждият провал лесно може да подхрани собствените надежди за успех.
Час по-късно влязоха майсторите. Сториха му се зачервени, сякаш бяха подпийнали. Майстор Пайл се приближи и нахлузи на ръката му пръстен от фина стомана.
— Издържа, момче — каза той. — Браво.
Гавин, който тъкмо си подремваше, внезапно се събуди — от двора се носеха викове. Вбесените мъжки гласове променят тембъра си по начин, който не може да се сбърка, особено когато собствениците им се готвят за бой.
До леглото му застана Адам с голям нож в ръка.
— Не знам кои са, м’лорд. Идват оттатък морето, рицари са. Но…
Оръженосците никога не говорят лошо за рицарите — просто не е добро хрумване, така че Адам само повдигна рамене.
Гавин стана от леглото. Беше по долни гащи, така че бързо нахлузи една риза, а с помощна на Тома — чифт прилепнали панталони и жакет.
В двора един от гласовете се извисяваше значително над останалите. Непознатият имаше акцент, но говореше властно, овладяно и изискано, а думите му звънтяха, придружени от продължителен смях, ясен като камбанен звън.
Гавин отиде до прозореца и го отвори със замах. Долу стояха дузина мъже с доспехи. Поне трима бяха истински рицари, броните им спокойно можеха да си съперничат с неговата, а тези на войниците по нищо не им отстъпваха. Може би всички бяха рицари. До един носеха една и съща значка — червена роза на златен фон. Не познаваше този герб.
Водачът им, онзи с прекрасния смях, имаше златисти коси и фини черти и приличаше на статуя на свети Георги. Беше красив. В сравнение с него Гавин се почувства неподходящо облечен и малко недодялан. Пред светеца с ръце на кръста стоеше Блоджет, ханджията, а рицарят се усмихваше.
— Аз обаче искам точно тази стая, ханджийо!
Блоджет поклати глава.
— В нея отседна друг джентълмен, един от кралските рицари. Той дойде пръв, м’лорд, това е положението.
Рицарят също поклати глава.
— Изхвърлете го тогава.
Тома му подаде палтото и му помогна да го облече, а докато Адам стягаше връзките му, донесе меча му за езда.
— След мен — сопна се Гавин на изплашеното момче и хукна надолу по стълбите. Мина през общата стая и видя, че е празна — всички се бяха събрали в двора, за да гледат сеир.
Той пристъпи прага, рицарят се обърна да го погледне и се усмихна.
— Може пък да не искам да се откажа от стаята си — извика Гавин. Гласът му потрепери и това го ядоса. Нямаше причина да се бои, това беше най-обикновено недоразумение, само че в такива случаи един рицар трябва да се представи както подобава.
— Вие? — попита другият. Невярващият му тон не беше насмешлив, а напълно непресторен. — Вие сте кралски рицар? Гастон, тук имат нужда от нас!
Отблизо мъжете в двора бяха направо огромни — най-ниският стърчеше с една глава на Гавин, който не беше никак дребен.
— Имам тази чест — отвърна той. Опита се да измисли по-остроумен отговор, но му се стори по-важно да разсее напрежението, отколкото да трупа точки. Онзи, когото нарекоха Гастон, се изсмя, след него и останалите, а красивият рицар се наведе от седлото.
— Накарайте слугата си да премести вещите ви от ъгловата стая — каза той, а после добави с особено дразнещ тон: — Ще го сметна за услуга.
Гавин осъзна, че се е ядосал.
— Не! — отвърна той.
— Неразумен отговор, че и нелюбезен, на всичкото отгоре — намръщено му отвърна рицарят. — Аз ще получа тази стая. Нужно ли е да стане по трудния начин? Ако държите на честта си, ще ми я отстъпите с ясното съзнание, че ви превъзхождам. — Той сви рамене. — Или ще се биете с мен, това също е достойна постъпка. — Непознатият кимна сам на себе си. — Но да застанете насреща ми и да ми заявите, че няма да я получа… това ме вбесява.