— Кой може да разбере какво желае един ангел? — тихо каза той. — Дивото тук обаче трябва да бъде унищожено. Такива бяха намеренията на бащата на краля. Знаеш ли, че са опожарили части от гората, за да го постигнат? Изчаквали да излезе вятър и палели. Рицарите на стария крал участвали в четири големи битки — какво не бих дал да бъда сред тях! Изчадията от Дивото наизлезли, за да се бият… били цели армии! — Очите му блеснаха, а Гастон повдигна вежда. — В началото старият крал побеждавал, но с течение на времето трябвало да повика рицари от Изтока. Загубите му били опустошителни. — Дьо Вреи изглеждаше така, сякаш всичко се разиграваше пред очите му. — Синът му, който царува сега, се бие достойно, за да удържи спечеленото от баща му, но не превзема нови земи. Моят ангел ще промени това и отново ще избутаме Дивото зад Стената. Получих видение.
Гастон отдавна сдържаше дъха си и най-сетне издиша.
— Братовчеде, точно колко опустошителни са били тези загуби?
— О, предполагам, че е било много страшно. Казват, че в битката при Чевин крал Хотор изгубил петдесет хиляди души.
Дьо Вреи повдигна рамене, а Гастон поклати глава.
— От такива големи цифри ме заболява главата. Населението на голям град е толкова! Възвърнали ли са си загубеното?
— В името на Спасителя, не! Ако бяха, нима смяташ, че бихме могли да предизвикаме управниците на тези земи с триста рицари и свитите им?
Гастон се изплю.
— Всеблаги Йесу…
— Не богохулствай!
— Твоят ангел иска да превземем тази страна с триста рицари, за да обяви война на Дивото? — Гастон пристъпи към братовчед си. — Да те зашлевя ли, за да се събудиш?
Дьо Вреи стана на крака и с един жест освободи оръженосците си.
— Не е прилично да ме предизвикваш така, братовчеде. Свика рицарите си и ме последва — това е достатъчно. Сега ми се подчини. Това е всичко, което трябва да знаеш.
Гастон изкриви лице като човек, подушил неприятна миризма.
— Винаги съм те следвал — каза той и дьо Вреи кимна. — Освен това съм те спасявал от множество грешки.
— Гастон — каза дьо Вреи с внезапно омекнал глас, — да не спорим. Моят съветник е небето. Не завиждай!
— Тогава искам да се срещна с твоя ангел — каза Гастон.
Дьо Вреи присви очи.
— Може би — отвърна той, — може би моят ангел е единствено за мен. В крайна сметка, единствен аз съм най-великият рицар на земята.
Гастон въздъхна и отиде до прозореца, за да погледне към самотната фигура, коленичила на гладките каменни плочи. Бяха отнесли труповете, за да ги увият в чаршафи и да ги подготвят за погребението, но рицарят от Алба все още стоеше на колене в двора.
— Какво смяташ да правиш с този човек? — попита Гастон.
— Ще го отведа в двореца, за да докажа силата си. След това ще поискам откуп.
Гастон кимна.
— Да му предложим чаша вино.
Дьо Вреи поклати глава.
— Той се кае за слабостта си. За горделивостта, която прояви, като дръзна да се изправи срещу мен и за своя провал като войник. Би трябвало до края на живота си да стои на колене и да се срамува.
Гастон изгледа косо братовчед си, без да извръща глава и се заигра с късата си брадичка. Каквото и да възнамеряваше да каже, на вратата се почука, в стаята надникна Йохан и го прекъсна.
— Дойде един чиновник, мосю. Иска да ви види.
— Отпрати го.
След кратко мълчание (Гастон го използва, за да си налее вино) Йохан се върна при тях.
— Казва, че се налага да прояви упорство. Не е рицар, просто човек от знатен произход. Не носи доспехи и твърди, че бил шериф.
— Е, и? Отпрати го.
Гастон сложи ръка на рамото на братовчед си.
— Шерифите са кралски служители, нали? Попитай го какво иска.
Йохан каза нещо на някого, после се развика, а вратата се отвори с трясък. Гастон извади меча си, дьо Вреи също, а от съседните стаи наизлязоха спътниците им, някои от които все още бяха в пълно въоръжение.
— Вие ли сте Жан дьо Вреи? — попита новодошлият. Изглежда не го беше грижа, че е заобиколен от рицари в доспехи, чийто ръст надхвърля неговия с поне една глава. Носеше жакет и панталони до коленете, високи ботуши и дълъг меч на кръста. Беше на около петдесет години, започваше да пълнее и само кожената качулка, поведението и мечът на бедрото му подсказваха, че е човек с положение. Погледът му обаче беше мрачен и заплашителен.
— Аз съм — потвърди дьо Вреи.
— В името на краля ви арестувам за убийството на…
С един-единствен удар Реймон Сан Дави повали шерифа в безсъзнание и той се свлече на пода.
— Пфу! — възкликна рицарят.
— Мекушави са — заяви дьо Вреи. — Довел ли е войници?
— Нито един — отвърна Реймон и се ухили. — Сам дойде!