— Да! — отвърна тя. — Понякога е мощна, друг път — по-слаба. Усещам я дори в онези бедни същества, окачени по стените на залата.
Той поклати глава, потресен от собствената си глупост и арогантност.
— Усещате ли силата на Дивото в тази стая? — попита той, а кралицата кимна.
— Зелената лампа е от Дивото, нали? Самовилска лампа?
Той кимна.
— Можете ли да използвате силата, която излъчва тя, Ваша светлост?
Тя потръпна.
— Защо ме питате подобно нещо? Започвам да си мисля, че сте глупав, магьоснико.
„Ха — помисли си той. — Май изобщо не съм чак толкова арогантен.“
— Но въпреки това призовах могъщ демон от бездната, не е ли така? — попита той.
Кралицата се усмихна.
— Вероятно не е сред най-великите, но да, призовахте го.
— Той е съюзник на Дивото, нали?
— „Господ е слънцето и неговата сила, а Сатаната се крие в силата на Дивото“ — като ученичка пропя тя. — „Демоните използват силата на Дивото. Когато Сатаната се отделил от Бога и повел своите легиони към Ада, магията била разделена на две сили — зелената и златната. Златна за слугите на Бога, зелена за тези на Сатаната.“
Той кимна и въздъхна.
— Да, макар че е доста по-сложно.
— О, не — отвърна тя, отново обзета от ледена самоувереност. — Смятам, че мъжете винаги усложняват нещата твърде много. Научих тези редове от монахините — нима твърдите, че са ме излъгали?
— Току-що нахраних един демон със силата на слънцето. Призовах го със силата на слънцето.
Хармодий се засмя.
— Но… не, вие го прогонихте! — отново звънна смехът ѝ. — Само ме дразните, магьоснико!
Той поклати глава.
— Пропъдих го, след като му дадох достатъчно сила, за да порасне — отвърна магът. — Чист Хелиос, извлякох го с моите инструменти, тъй като ми липсват специалните умения на Ваша светлост.
„Каквито и да са те.“
Тя се втренчи в него с очи, в които нямаше нито следа от флирт, присмех, деликатен магнетизъм или дори обичайния ѝ хумор.
— И какво означава това? — прошепна тя.
— Попитайте ме отново, след като го призова пак след седмица, Ваша светлост. Кажете ми, че в този ден ще бъдете до мен — задължен съм ви, но заедно с вас…
— Какво дирите, магьоснико? То би ли получило подкрепата на църквата?
Кралицата изричаше думите бавно и предпазливо. Хармодий си пое дъх, после издиша.
„Майната ѝ на църквата“ — помисли си той, а на глас каза:
— Да, Ваша светлост.
„Не, Ваша светлост. Вероятно не. Те обаче не са учени. Интересува ги само запазването на статуквото.“
Кралицата го дари с прекрасна усмивка.
— Аз съм просто младо момиче — каза тя. — Не трябва ли да попитаме епископа?
Хармодий присви очи.
— Разбира се, Ваше величество — отвърна той.
Керванът на Рандъм се движеше бързо (поне за керван) — изминаваха от шест до десет левги на ден, като всяка нощ спираха край някой град и лагеруваха в предварително подготвени за това ниви, където им носеха фураж, топъл хляб и прясно месо. Хората му работеха за него с удоволствие, тъй като планираше всичко до най-малката подробност, а храната беше хубава. До Албинкърк обаче им оставаха още сто левги, след това — още четиридесет на изток, до панаира, а Рандъм вече закъсняваше повече, отколкото му се искаше.
В полето цъфтяха албинчета — малки жълти цветчета с мъхести листенца и сладък аромат, които растат само по канарите около голямата река. Щом изпълнеха любимата му част от пътя — на самия ръб на скалата, до Албин, която течеше на повече от осемнадесет метра под тях — те приличаха на жълти ивици, точещи се почти два километра напред. От години не беше закъснявал достатъчно, за да ги зърне, те не растяха на север, но когато след три дни тежък път най-сетне стигнаха до Лорика и „Двата лъва“, където обикновено се снабдяваше с хляб и фураж, от гостилницата бе останал само обгорял скелет.
Отне му цял ден да си намери нов доставчик и да се снабди със запасите, които му трябваха, а онова, което чу за изгарянето на хана от чужденци, които пребили шерифа, го разгневи. Ханджията беше пратил вести на краля и стоеше насред двора с превързана глава, докато работниците вдигаха обгорелия покрив на сградата с кран. Рандъм изпрати един от безценните си наемници, за да съобщи за убийствата на началника на гилдията в Харндън. Там обикновено не се занимаваха с неприятностите в по-маловажните градове, но в случая ставаше дума за бизнес, приятелство и елементарен патриотизъм едновременно.
На следващия ден се счупиха спиците не на един, а на два от вагоните на Рандъм, в единия случай толкова рязко, че дървеното колело се сцепи и желязната му част се откачи. Трябваше да намери и ковач, и майстор-колар, което означаваше да се върне в Лорика и да отседне в гостилница, която не можеше да се мери с „Двата лъва“, докато керванът пълзи на север без него. Налагаше се да го свърши сам — в Лорика го познаваха, но това не се отнасяше нито за подчинените му, нито за Джъдсън тъкача и останалите инвеститори.