Сутринта двата вагона бяха готови да продължат и той с нежелание заплати сумата, която му бяха определили, задето се наложи двама чираци и един калфа да работят през нощта и да си светят с факли. Даде и един сребърен леопард на ковача, който успя да поправи външното колело преди утринната молитва. После допи бирата си, възседна коня си и малката върволица потегли веднага щом Рандъм получи причастие от калугера, който отслужи литургията в един крайпътен параклис, пълен със сиромаси, няколко мъже-скитници и трупа пътуващи актьори.
Той никога не се притесняваше от бедните — даваше им милостиня. Мъжете обаче го притесниха, както заради кервана, така и заради кесията му. Бяха четирима, макар че май не се познаваха помежду си. Досега не го бяха обирали хора, с които току-що е бил на църковна служба, но той не смяташе да рискува. Качи се на коня, погледна многозначително джелепите си и каруците потеглиха.
Един от скитниците тръгна след тях по пътя. Имаше хубав кон и доспехи, прибрани в плетен кош. От време на време Рандъм му хвърляше по някой поглед и накрая заключи, че непознатият е вял и равнодушен. Постепенно ги настигна и задмина, но не си сложи бронята и сякаш изобщо не знаеше кои са.
Жителите на Харндън обикновено наричат хората, с които ходят на литургия, „сестро“ или „братко“, така че Рандъм кимна на странника.
— Бог да е с вас, братко — малко натъртено каза той, а мъжът сякаш се стресна, че някой го заговаря. В този миг търговецът осъзна, че непознатият не е скитник, а мърляв благородник, личеше си по качеството на дрехите му — чудесен кожен жупон, който дори с мръсотията струваше поне двадесет леопарда и високи до бедрата ботуши със златни шпори. И от позлатено сребро да бяха, пак струваха стотина леопарда заради теглото си.
— И с вас да е, месир — въздъхна странникът и продължи нататък. Рандъм обаче не беше станал сравнително богат случайно — не и в изпълнения с жестока конкуренция свят на търговците и гилдиите в Харндън — и никога не пропускаше възможност да хване Съдбата за косите.
— Вие сте рицар — отбеляза той.
Мъжът не дръпна юздите, но обърна глава и конят му спря, усетил промяна в разположението на теглото му. Ездачът не откъсваше очи от Рандъм и мълчанието стана болезнено неловко.
„Що за чудак е този?“ — зачуди се търговецът. Накрая мъжът, чийто отчаян вид не успяваше да скрие факта, че е с цяло поколение по-млад от него, кимна.
— Рицар съм — каза той, сякаш признаваше някакъв грях.
— Трябват ми хора — каза Рандъм. — Имам керван, малко по-нагоре по пътя е. Щом шпорите ви са от злато, за мен би било чест да ви приема. В конвоя ми има петдесет вагона, карам ги на север, към панаира — в това няма безчестие. Боя се само от разбойници и от Дивото.
Мъжът едва забележимо поклати глава, обърна се и конят продължи нататък — добър боен кон, претоварен от зле разпределеното тегло на ездача и доспехите, което разваляше стойката му.
— Сигурен ли сте? — попита търговецът. От опит глава не боли. Рицарят не се спря.
Рандъм позволи на хората си да спрат за обяд, след което продължиха до вечерта, дори малко след като се стъмни. Сутринта потеглиха още преди слънцето да успее да се подаде и на един пръст над реката, която криволичеше на изток като сребриста змия. Малко по-късно слязоха в долината и пресякоха Големия мост — границата на Вътрешните провинции. Рандъм хапна добре в „Дебнещата котка“ задно с хората си, които бяха поласкани от желанието му да се присъедини към тях и се радваха, че ядат такава хубава храна.
След обяд пресякоха грижливо поддържания мост, построен още от Древните. После цял ден се катериха по стръмния бряг начело с джелепите, които водеха добитъка. Прехвърлиха хребета и Рандъм отново зърна печалния рицар — беше коленичил в крайпътния параклис, а сълзите оставяха дълбоки следи по напластената по бузите му мръсотия. Търговецът му кимна и продължи нататък.
До вечерта настигнаха кервана и хората му го приветстваха с добре дошъл. Джелепите разказаха на останалите какво е станало през изминалите дни, а Гилбърт му отдаде чест и рапортува как се е движила колоната. Джъдсън се намуси, недоволен, че Рандъм се е върнал толкова скоро. С две думи — всичко си беше постарому.
Малко след като се стъмни, един от чираците на златаря дойде до вагона му и отдаде чест като войник.