— Месир — каза той, — един рицар ви търси.
Момчето беше преметнало лък през рамо и явно се пръскаше от гордост, че е на пост в керван, при това на такава важна длъжност. Услужливата памет на търговеца веднага му подсказа името му — Хенри Ластифър.
Рандъм го последва до огъня, където седяха Гилбърт и още един воин — Стария Боб. И младият рицар, когото бяха срещнали на пътя, разбира се. Той пиеше вино и щом го зърна, припряно се изправи.
— Ще ми позволите ли да размисля? — избъбри непознатият, а Рандъм се усмихна.
— Разбира се. Добре дошли на борда, рицарю.
Гилбърт се ухили широко.
— По-скоро „м’лорд“. Носи знака на краля, а това е меч! — Той се обърна към рицаря. — Как се казвате, м’лорд?
Младежът мълча толкова дълго, че стана очевидно, че се кани да излъже.
— Сер Тристан — тъжно отвърна той.
— Добре — каза Гилбърт. — Елате с мене и ще ви намерим къде да преспите.
— Имайте предвид — каза Рандъм, — че работите първо за Гилбърт и чак после за мен. Разбрахте ли?
— Разбира се — отвърна младият човек.
„В какво се забърквам?“ — запита се Рандъм, но съсипан или не, мъжът му допадаше. Кралските рицари бяха отлично подготвени, особено за бой с Дивото. Дори главата на младежа да беше малко поразмътена… е, той без съмнение беше влюбен. Благородниците бяха пристрастени към любовта.
Тази нощ Рандъм спа отлично.
Бил Редмийд поведе необучените младежи по пътеката. Ъркът беше далеч пред тях и се промъкваше като дим между дърветата, а когато решеше да се върне при тях, изникваше от най-неочаквани места, изненадвайки дори ветеран-скиталец като Бил.
Момчетата се бояха от него, но Бил харесваше мълчаливото създание, което говореше само когато имаше какво да каже. В ърките се криеше нещо… Не беше лесно да се опише — някакво благородство.
— Тези отдясно да наблюдават дясната страна на пътеката — каза той. — Тези отляво — лявата.
Вече три дни вървяха по следата и той постоянно трябваше да се суети наоколо им като квачка.
— Имам нужда от почивка — оплака се най-едрият и най-силният сред тях. — Йесу на кръста, Бил, ние да не сме блатници?!
— Ако бяхте, щяхме да се движим по-бързо — отвърна Редмийд. — В тия чифлици не работехте ли бе, момчета?
Когато спряха да лагеруват, стана още по-лошо. Трябваше да им обясни как да издигнат убежище, да не им позволява да се порежат и да им покаже как да запалят огън. Малък огън. Как да се стоплят, как да се изсушат. Къде да пикаят.
Докато работеха, двама започнаха да пеят и се наложи да отиде до единия и да го повали с юмрук на земята.
— Ако кралят ви хване, защото пеете, ще висите на бесилото, докато гарваните ви изкълват месата. После проклетият му магьосник ще стрие костите ви на прах, за да си прави бои — заяви Бил. Гневното мълчание на обидените младежи го затисна от всички страни. — Ако се провалите, това ще ви струва живота — продължи той. — Не сме излезли на излет.
— Искам да се прибера у дома — заяви най-високият. — По-лош си и от аристократ. — Той се огледа. — И не можеш да спреш всички ни!
От сумрака изникна ъркът, погледна любопитно едрото момче и се обърна към Редмийд.
— Ела — изрече той със странния си глас и Бил кимна на младежите — спорът вече нямаше значение.
— Стойте тук — каза той и последва ърка.
Двамата пресякоха тресавището, прехвърлиха един нисък хребет и се спуснаха в гъста смърчова горичка. Ъркът се обърна и раздвижи глава.
— Мечка — каза той. — Приятел. Бъди добър, човеко.
В центъра на горичката лежеше огромна златна мечка, опряла глава на лапите си и сякаш си почиваше, а до нея стоеше прекрасно мече и я ближеше по муцуната.
Щом Бил се доближи, майката се раздвижи, вдигна глава и изсъска. Мъжът отстъпи, но ъркът го успокои и заговори с шептящ глас. Мечката леко се извъртя и Бил видя над хълбока ѝ дълбока рана, поръбена със засъхнала гной, която вонеше. Ъркът коленичи по начин, невъзможен за човека и едното му ухо увисна. Това беше мъка — досега Бил не беше виждал ърк да тъгува.
— Мечката умира — каза той и Бил знаеше, че има право. — Мечката пита можем ли да спасим мечето ѝ.
Ъркът се обърна и Бил си даде сметка колко рядко това подобно на елф създание го е поглеждало в очите. В този миг обаче погледите им се срещнаха и той сякаш потъна в неговия. Очите му бяха огромни, дълбоки като езера…
— Нищо не знам за мечките — каза Бил, — но съм приятел на всички създания от Дивото и ти давам дума, че ако мога да отведа малкото ти при други златни мечки, ще го направя.