Мечката изхъхри нещо — очевидно я измъчваха болки. Ъркът заговори или по-скоро запя и изречението се превърна в куплет, изпълнен с флуидни рими. Мечката се закашля, а той се извърна.
— Мечето. Майка ѝ я е нарекла на жълтото цвете.
— Маргарита?
Ъркът изкриви лице.
— Нарцис? Минзухар? Не познавам добре цветята.
— Във вода — с досада поясни ъркът.
— Лилия?
Той кимна.
Бил протегна ръка на мечето и то го ухапа.
Капитанът бе тъй изтощен и изцеден от страх, че можеше само да слага едното си стъпало пред другото, докато пътечката се превърна в пътека, а пътеката — в път. Нищо не ги притесни, с изключение на спускащия се мрак, изтощението и студът. Денят преваляше и беше ясно, че ще се наложи да лагеруват в гората — същата гора, от която бяха излезли демонът и змеят.
— Защо не ни уби? — попита капитанът.
„Два демона.“
Гелфред поклати глава.
— Убихте първия. При това много бързо.
Очите му постоянно се стрелкаха насам-натам. Бяха стигнали до главния път и Гелфред дръпна юздите на коня си.
— Да продължим, без да почиваме — предложи той.
— Ще осакатиш коня — сопна се капитанът.
— Вие направихте заклинание.
Гелфред не го обвиняваше — звучеше по-скоро така, сякаш изпитва болка.
— Да — призна капитанът. — Правя го от време на време.
Спътникът му поклати глава, помоли се на глас и двамата продължиха да яздят, докато започна да ръми, а светлината избледня.
— Ще трябва да останем на пост — каза капитанът. — Много сме уязвими.
Едва имаше сили да мисли. Докато Гелфред тимареше бедния кон, той събра съчки и напали огън, но нищо не направи като хората. Донесе едри дърва, а нямаше брадва, с която да ги нацепи. Чак после събра подпалки, начупи ги и ги подреди на изрядни малки купчинки. Коленичи в плитката яма, която беше изкопал за огъня и използва кремъка и огнивото си, за да запали парче плат, но си даде сметка, че не е приготвил кълчища и дървесна кора, с които да пренесе пламъка. Трябваше да започне отначало.
„Такива глупаци сме.“
Усещаше, че гората е пълна с врагове. Или със съюзници. Това бе проклятието на неговата младост.
„На какво точно се натъкнах?“ — запита се той. Сви гнезденце от кълчища и късчета брезова кора и отново използва кремъка и огнивото, за да получи искра. Успя, запали парцалчето, пусна го сред кълчищата и кората, после духна и пламъкът оживя. Капитанът го захранва с клонки, докато се разгоря както трябва, а после нареди наоколо му сухи клони, които внимателно наряза с ловджийския си нож. Щом приключи, се почувства много горд и си каза, че дори Дивото да го е докарало тук, поне първо е напалил проклетия огън.
Гелфред дойде да стопли ръцете си, а после отново нарами лъка.
— Поспете, капитане — каза той. — Първо вие.
Капитанът искаше да говори — и да мисли, но тялото му имаше собствени изисквания. Преди да успее да заспи обаче чу, че Гелфред се движи и изскочи от одеялата с меч в ръка.
На светлината на огъня очите на ловеца изглеждаха огромни.
— Исках само да преместя главата — обясни той. — Просто… Неприятно ми е да стои тук. А и конят не я понася.
Капитанът му помогна, а после остана изправен насред мрака и студа. Наблизо имаше нещо. Нещо много могъщо. Може би беше грешка, че запали огън. Също като хрумването да дойде в гората само с един придружител.
„Пруденция? Пру?“
„Мило момче.“
„Пру, мога ли да метна Плаща върху този малък лагер? Или така само ще разваля фантазма?“
„Направи го тихо, както съм те учила.“
Той докосна мраморната ѝ ръка, избра защитата и пазачите си и отвори голямата желязна врата към своя палат. Отвън се стелеше зелен мрак — по-гъст и по-зелен, отколкото му допадаше.
Усилието го накара да залитне. Внезапно вече не можеше да стои изправен и падна на колене до демонската глава. Мракът беше гъст, а тя все още излъчваше нещо като аура от страх. Той коленичи до нея във влажните листа и студът му помогна да дойде на себе си.
— М’лорд? — обади се Гелфред, явно изпаднал в ужас. — М’лорд!
Капитанът се съсредоточи върху дишането си.
— Какво? — прошепна той.
— Звездите изгаснаха — отвърна ловецът.
— Постарах се да ни… скрия — отвърна капитанът и поклати глава. — Може би неуспешно.
Гелфред изсумтя.
— Да се отдалечим от това нещо — каза капитанът, стана и двамата с препъване се върнаха при малкия огън. Конете бяха забелили очи.
— Трябва да поспя — каза капитанът и Гелфред направи знак в мрака, който той прие за съгласие. Въпреки страха спа от момента, в който главата му докосна земята, до мига, в който усети ръката на ловеца на рамото си.