Чу шум от копита — или от нокти. Какъвто и да беше източникът, не виждаше нито него, нито каквото и да било друго. Огънят беше изгаснал, а нощта бе твърде мрачна, за да успее да различи нещо, но на ръка разстояние от него, може би на две, се движеше нещо много едро.
Гелфред стоеше до него и капитанът сложи ръка на рамото му, за да успокои и двама им.
Хрус.
Прас.
Туп.
Накрая кошмарът ги задмина и продължи към пътя.
Цяла вечност по-късно Гелфред каза:
— Не ни видя, нито ни подуши.
„Благодаря ти, Пру“ — каза си капитанът. Десет минути по-късно ловецът хъркаше, сигурен в началника си по начин, по който самият той не можеше да бъде сигурен в себе си.
Капитанът се взираше в мрака и той постепенно му стана по-скоро приятел, отколкото враг. Наблюдаваше ли наблюдаваше, а през това време сърцето му се успокои, а болките отшумяха. Разходи се из палата в спомените си, преговаряйки ударите с меч, заклинанията, защитите и римите. Извън балона на собствената му воля нощта минаваше бавно… но минаваше.
Накрая бледа светлина оцвети източното небе и той събуди Гелфред възможно най-внимателно. Свали защитата чак когато и двамата бяха будни и въоръжени, но оттатък не ги очакваше нищо. Намериха и коня, и главата, а на няколко метра от мястото, където бяха спали, дълбоки следи с огромни нокти и зачатък на пети пръст раздираха килима от листа.
Гелфред тръгна по тях, а капитанът го последва.
— Белята ли си търсим, Гелфред? — попита той, изоставайки на няколко крачки, а ловецът се извърна и посочи земята пред себе си. Когато го настигна, капитанът видя множество отпечатъци — може би три чифта, ако не и четири.
— Същите са като на чудовището, с което се бихте вчера. Четири чифта. Това се движи бавно, тези две — бързо. Тук са спрели. И са душили. — Той повдигна рамене. — Това виждам.
Любопитството — онова, което коства живота на котките — ги теглеше напред. След още десет крачки краката, оставили отпечатъците, станаха осем или десет, а после, след още десет крачки…
— В името на божия син и всички ангели! — възкликна Гелфред, а капитанът поклати глава. — Амин — добави ловецът. — Амин.
Стояха върху насип, надвиснал над дере, достатъчно широко, за да побере две каруци и малко по-дълбоко от височината на едър конник. Спускаше се от запад на изток, а в основата му дърветата бяха прочистени, сякаш беше… път. Цялото дере бе осеяно със следи и буци пръст.
— Това е армия! — каза Гелфред.
— Да тръгваме — отвърна Червения рицар, върна се бегом в лагера и натовари такъмите си на бедния кон. След това потеглиха.
Известно време във всяка сянка се криеше демон, поне докато я задминеха. Капитанът не се чувстваше отпочинал — беше гладен, измръзнал и се боеше дори да свари чай. Кобилата куцаше, както заради студа, така и защото не се бяха погрижили добре за нея през ледената пролетна нощ. Въпреки това не я пожалиха.
Оказа се, че не се налага да яздят твърде надалеч и вероятно това ѝ спаси живота. Часовоите им явно бяха нащрек, защото на повече от километър от моста ги пресрещна Йеханес, повел шест свити в пълно снаряжение. Очите му още бяха кървясали, но гласът му звучеше сигурно.
— Какви ги вършите, в името на Сатаната? — сурово попита той.
— Разузнавахме — призна капитанът и успя да повдигне рамене, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително. Беше изключително горд с този жест. Йеханес го погледна така, както баща поглежда дете, което възнамерява да накаже по-късно, а после зърна главата, която се влачеше след тях в калта. Върна се, за да я огледа и се наведе над нея. Ококорените му, пълни с тревога очи подсказаха на капитана, че е постъпил правилно.
Йеханес грубо дръпна юздите и обърна коня.
— Ще съобщя в лагера. Том, дай коня си на капитана. М’лорд, трябва да кажем на игуменката.
Тонът му се беше променил. Не беше уважителен, а просто професионален — вършеше си работата.
Капитанът поклати глава.
— Дай ми коня на Уил. Том, остани зад мен.
Уил Главореза слезе по присъщия му несръчен начин и измънка как всеки път все него прецаквали. Капитанът не му обърна внимание, метна се на седлото почти без усилие и потегли в бърз тръс, а Уил, който се беше хванал за стремената на друг конник, хукна с всички сили. Последните метри изминаха в галоп, а той сякаш беше надянал ботуши, които на всяка крачка изминаваха по десет левги.
Пазачът вече стоеше на портата, а зад него чакаха дузина стрелци и трима воини, въоръжени до зъби и готови за бой. За пръв път, откакто предишния ден бе пъхнал копието си под мишница, сърцето на капитана заби малко по-бързо. Главата на демона продължаваше да се тътри зад коня на Гелфред, сподирена от шушукане и втрещени погледи.