— Точно това е нужно — отвърна Червения рицар.
— Не мога да ги повикам на помощ за нищо.
Рицарят се облегна назад. Гърбът го болеше, вратът също, а пълното изтощение се превръщаше в беззъб яд. Преглътна един хаплив отговор, а после и втори.
— Какво би ви задоволило? — попита накрая той, а игуменката повдигна рамене.
— Вярвам ви, но трябва да бъда сигурна.
Той кимна, изпълнен с ирационален гняв.
— Добре — отвърна капитанът, стана и се поклони, а игуменката посегна към ръката му. Той се отдръпна и изплю:
— Най-добре е да тръгвам.
— Капитане! — сгълча го тя. — Не сте малко дете.
Той кимна, не се отказа от гнева си и излезе навън.
— Какво ви каза? — попита Том.
— Иска да открием армията, а не просто следите, които е оставила — отвърна капитанът, а Том се ухили.
— Голям бой ще падне — каза той. Сер Майлъс държеше знамето, а останалите от антуража му бяха готови да възседнат конете. Сержантът обаче бе отворил само едното крило на портата — щеше да се наложи да преведат конете. Докато ругаеше, ядосан заради закъснението, капитанът мислено похвали старата вещица. Беше приела предупреждението му сериозно.
— Капитане!
Той се обърна и видя Амичия, която тичаше боса през двора.
— Да вървим — изръмжа Том. — Ще събера конвой.
— Двадесет свити — рече капитанът.
— Тъй вярно — отвърна гигантът, смушка коня си и му намигна.
Амичия стигна до него. Усещаше как наближава, подушваше я — ароматът ѝ беше земен, женски, чист и ярък като нов меч. Като късче от Дивото.
— Игуменката ви праща това — с равен глас каза тя и му подаде малък свитък. — Каза, че ще вземе мерки веднага и че не бива да мислите, че ви пренебрегва.
Капитанът пое свитъка от ръката ѝ.
— Благодаря ти — каза той и успя да се усмихне. — Уморен съм. И кисел.
— Борили сте се за живота си — отвърна тя и задържа погледа му. — Нищо не изтощава така, както страхът и войната.
Можеше да го отрече — рицарите никога не признават, че ги е страх. Нежният ѝ глас обаче го възпря. Беше успокояващ, изпълнен с прошка… и с възхищение. Даде си сметка, че през цялото време не е пуснал ръката ѝ. Тя се изчерви, но не я отдръпна.
— Лейди, думите ви са като балсам за един уморен мъж.
Поклони се и целуна ръката ѝ. Наистина се чувстваше ободрен. Или пък Амичия бе успяла да му направи заклинание, без да я забележи.
Откъсна се насила от нея, иначе щяха да останат в двора твърде дълго, под допира на първите пролетни лъчи. Прочете свитъка, докато яздеше по чакъления път, който водеше от главната порта към Долния град. Голяма част от него беше заградена и павирана — укрепен път, сам по себе си защита. Някой бе вложил много пари в тази крепост.
Капитанът подкара коня си през града. Рамото изобщо не го болеше, но дясната му ръка тръпнеше по съвсем друга причина.
Той се засмя с глас.
Дезидерата поведе рицарите и придворните си дами навън, към пролетта. Това бяха едва първите ѝ дни и дори най-яките млади приятели на кралицата нямаше да се изкъпят голи в реката, не и днес. Въпреки това беше достатъчно топло, за да яздят дълго и да си направят пикник върху няколко одеяла.
Лейди Мери определяше как да подредят храната. Спонтанността на Дезидерата често изискваше грижливи приготовления и много работа, обикновено задължение на лейди Мери. Лейди Ребека Алмспенд, начетената асистентка на кралицата, седеше зад нея и отбелязваше какво са разопаковали току-що. Двете бяха стари съюзнички и приятелки от детинство.
Ребека изрита обувките си.
— Наистина е пролет — заяви тя, а Мери ѝ се усмихна.
— По това време на младите мъже им се ходи на война.
— Вярно е. Изоставиха ни заради първия враг, изникнал в полето. Всяка жена би се слисала. — Ребека се намръщи. — Мисля, че ще поиска ръката ми. Дори смятах, че ще го направи, преди да замине.
Мери присви устни при вида на двата каменни буркана с мармалад — любимият на кралицата, която ядеше много мармалад.
— Наистина ли сме донесли само два?
— Мери, толкова е скъп! Портокали от юг, бяла захар от островите… — Ребека отметна глава назад. — На тридесет вече няма да са ѝ останали зъби.
— Никой няма да забележи — отвърна Мери.
— Мери!
Ребека с ужас забеляза, че приятелката ѝ плаче, плъзна се лекичко от пъна, на който седеше и я прегърна. Навсякъде я смятаха за разумна, което означаваше, че всички могат да плачат на рамото ѝ. В случая стоеше с перо в едната ръка и восъчна плоча в другата, притискаше ги към гърба на приятелката си и се чувстваше малко глупаво.
— Тръгна си, без дори да се сбогува! — свирепо изрече Мери. — Твоят великан от Хълмовете те обича, Ребека! Ще се върне за теб или ще умре, докато се опитва. Мюриен обича само себе си, а аз бях такава глупачка…