— Стига, стига — измърмори Ребека, под върбите край реката се чу смях, а косата на кралицата проблесна.
— Виж, пуснала си е косата — каза Мери.
И двете се засмяха — кралицата освобождаваше косата си от шапчицата при най-незначителния повод.
— Ако имах коса като нейната, и аз бих я разпуснала — усмихна се Ребека, а Мери кимна, отстъпи назад и избърса сълзите си.
— Мисля, че сме готови, кажи на слугите да слагат чиниите.
Тя се огледа, радвайки се на дърветата и на ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи. Беше прекрасно, истинска пролетна картина, като от ръкопис с илюстрации.
Щом го повикаха, Мастиф, прислужникът на кралицата, излезе иззад едно дърво и се поклони. После щракна с пръсти и дузина мъже и жени започнаха да слагат масата с прецизни като на танцьори движения. Приключиха за времето, нужно на силен мъж, за да изтича до реката.
Мери докосна лакътя на Мастиф.
— Правите чудеса, както винаги, сер — каза тя, а той се поклони, видимо доволен и отвърна:
— Много сте любезна, милейди.
После се стопи сред дърветата заедно с хората си, а Мери повика Дезидерата и приятелите ѝ на обяд.
Кралицата беше боса, облечена в лека зелена рокля, със сипещи се по гърба коси и голи ръце, изложени на младото слънце. Някои от младите мъже бяха дебело облечени, но двама рицари носеха най-обикновени домашно тъкани туники без гамаши под тях, като селяните и работниците. Щом седнаха на тревата, за да се нахранят, трябваше да присвият крака много внимателно. Това накара Мери да се усмихне и да потърси погледа на Ребека, която се ухили и отмести очи.
Лейди Емота, най-младата сред придворните дами, също беше разпуснала косите си и когато кралицата седна, тя се настани до нея. Дезидерата леко дръпна главата ѝ в скута си и започна да я гали, а младото момиче я погледна с обожание.
Повечето от младите рицари не успяха да преглътнат и една хапка.
— Къде е моят господар? — попита кралицата, а лейди Мери направи реверанс.
— С ваше позволение, кралят е на лов и каза, че може да обядва с нас, ако рогачът му го позволи.
Кралицата се усмихна.
— Деля си го с Артемида — каза тя, а Емота ѝ се усмихна.
— Оставете го да пролее кръв — каза тя и очите им се срещнаха.
По-късно, докато младите мъже тренираха с мечовете и малките си кръгли щитове, жените танцуваха. Изплетоха венци, хванаха се за ръце и пяха стари песни, недокоснати от църквата. Когато слънцето започна да залязва, всички бяха зачервени и разгорещени. Вече до една бяха боси и седяха в тревата, а рицарите молеха за вино.
Кралицата се засмя.
— Джентълмени — каза тя, — никоя от дамите ми няма да изцапа гърба на роклята си заради уменията ви с шпагата, колкото и силно да ни въздейства пролетта.
Жените се разсмяха, а много от мъжете придобиха съкрушен вид. Някои от тях — най-добрите — се надсмяха и на себе си, и на другарите си, но никой не ѝ отвърна.
Ребека сложи длан върху голата ръка на Мери.
— И на мен ми липсва — каза тя. — Гавин щеше да измисли духовит отговор.
Мери се засмя.
— Обичам я, а и има право да го каже. Емота ще падне в прегръдките на първия, който посегне към нея. Всичко е заради светлината, топлината и голите им крака.
Кралицата ѝ направи знак и тя стана, за да ѝ подаде ръка, а Дезидерата целуна своята придворна дама.
— Уреждаш всичко тъй добре, Мери — каза тя и взе ръката ѝ. — Надявам се, че денят и на теб е доставил наслада.
— Лесно е да ми се угоди — отвърна Мери и двете жени се усмихнаха една на друга, развеселени от шега, известна само на тях.
По обратния път яздиха една до друга — кралицата по средата, а лейди Мери и лейди Ребека — от двете ѝ страни. Зад тях яздеше Емота с двама рицари. Младото момиче се смееше, отметнало глава назад.
— Емота е уязвима — внимателно каза Мери, а кралицата се усмихна.
— Така е. Да прекъснем този смях и продължителните погледи, това е едва началото на сезона.
Тя изправи гръб, дръпна леко юздите и се извърна в седлото като командир на взвод.
— Господа! Да се надбягваме до портите на Харндън!
Сер Огъстъс, един от двамата младежи по работни ризи, се изсмя с глас.
— Какъв е залогът? — извика той.
— Целувка! — извика кралицата и пришпори коня си. Един от оръженосците наду рога си и те полетяха напред като вихрушка от цветове и врява, споходени от избледняващата пролетна светлина, която искреше в алено, златисто и сребърно на фона на сочнозелените поля и яркосиньото небе.
Целувката на кралицата обаче не беше в опасност — кобилата ѝ, докарана от юг специално за нея, сякаш почти не докосваше земята и Дезидерата първа пристигна в двора с изпънат гръб, изправени рамене и отпуснати бедра. Двете сякаш бяха едно-единствено създание. Дезидерата поведе развълнуваната тълпа благородници по пътя, премина по моста, изкачи хълма, наскоро изпъстрен с нови къщи и спря чак при портите на града. Водеше с цели две дължини, а втора беше лейди Ребека, зачервена и доволна от собственото си постижение.