— Бека! — щастливо извика кралицата и докато останалите се приближаваха, целуна секретарката си. — Заради избраника си ли яздиш по-често?
— Да — скромно отвърна тя, а кралицата грейна.
— Вие кралицата ли сте, или някоя луда пачавра, която ѝ е откраднала коня? — чу се нечий глас и на портата изникна Дайота. — Вдигнете си косата, милейди. И си облечете прилични дрехи.
Кралицата извъртя очи.
Червения рицар пресуши чаша вино, както си седеше в седлото и я връчи на Тоби.
— Слушайте — започна той. — Гелфред, трябва да приемем, че лагерът им е между нас и Албинкърк.
Гелфред се огледа.
— Защото не се натъкнахме на него снощи ли?
Капитанът кимна.
— Именно. Да помислим за миг. Чифликът, който са нападнали, се намира на изток от крепостта.
Сер Йеханес сви рамене.
— Мъртвия бунтовник обаче сте го намерили на запад. Сигурно се е прибирал в лагера им.
Капитанът го погледна за миг и поклати глава.
— По дяволите — каза той. — Не бях помислил за това.
Том Лошия се наведе напред.
— Няма как да са някъде на юг. Не може да са оттатък реката!
— Някъде на запад са — каза Гелфред. — Така смятам. Струва ми се, че там има висок хребет, който върви успоредно с онзи, на който е крепостта.
— Има да ги търсим с дни — възрази сер Йеханес.
Капитанът сякаш излъчваше живот и енергия — нещо невъзможно за човек, надвил две чудовища за три дни.
— Джентълмени — каза той, — ето какво ще направим. Войниците ще се съберат в средата, а пажовете ще яздят най-отпред, на десет конски дължини от нас. Щом свирна, ще спрем и ще слезем. И ще се вслушаме. Стрелците ще изостанат назад и ще разтегнат строя, готови за атака. Ако се стигне до бой, ще настъпят напред, а войниците ще останат под мое командване. Защото не отиваме да се бием. Тръгнали сме за доказателства, че в Дивото се събира армия. Ще влезем в схватка само ако се наложи да спасим някой съгледвач.
Гласът му беше строг и професионален, а увереността му — достойна за принц. Дори Йеханес трябваше да признае, че планът му е добър.
— Гелфред, щом открием лагера им, ще направим кратка демонстрация — ухили се той и намигна на Аверчето, който кимна. — За да им отвлечем вниманието.
— Струва ми се, че говорите за демонстрация с лък — обади се стрелецът.
Капитанът кимна и продължи:
— Ти и хората ти ще се скриете наблизо и ще ни кажете какво е станало след тръгването ни. Ще се изтеглим на изток и ще слезем в долината на Кохоктън. Ако ги подгоним, слънцето ще свети в очите им. — Капитанът погледна към Аверчето. — Ако те подгонят нас…
— Ще слезем от конете и ще им направим засада. Ако междувременно някой не ме е убил. — Той кимна. — Знам как става.
Капитанът го потупа по рамото.
— Всички ли разбраха?
Оръженосецът му беше пребледнял.
— Значи отиваме в гората, за да търсим армия от Дивото? — попита той.
— Точно така — усмихна се Червения рицар, обърна бойния си кон и вдигна ръка, за да издаде заповед, а Йеханес каза на Том:
— Пиян е.
— Не. Луд е, също като мен. Иска да се бие, да отреже още някоя глава.
Том се ухили.
— Пиян е! — повтори Йеханес, а сер Майлъс поклати глава.
— Само от любов.
— От трън, та на глог — изплю се Йеханес.
Първо потеглиха на запад и теренът им беше добре познат. Щом стигнаха до края на гората, пажовете се отделиха и избързаха напред, като постепенно се отклоняваха все по̀ на север. Войниците се събраха в компактна група и завиха към гората, а най-отзад бяха стрелците. Гелфред яздеше до капитана, а съгледвачите не се виждаха никъде.
След известно време повечето пажове, които яздеха в постоянен страх от засади и неописуеми чудовища, изпаднаха в ужас. Накрая капитанът изсвири, всеки от хората му дръпна юздите, слезе от коня и остана на мястото си, докато той изсвири отново — два пъти — и отрядът продължи нататък.
Следобедът напредваше, по небето изникваха сини кръпки и на човек можеше да му стане горещо, било от слънцето, било от тежестта на бронята или пък от нерви. Можеше да му стане и студено, пак по същите причини. Капитанът знаеше, че мъжете се изморяват лесно, когато ги е страх. Като се изключи насилието, един войник едва ли би могъл да се захване с нещо по-изтощително от патрул във враждебна територия и той пронизително изсвирваше всеки път, когато преброеше до хиляда и петстотин. Така хората му спираха и си почиваха.