Постепенно слънцето започна да залязва, светлината поаленя, а небето на изток се изчисти. Щом се заизкачваха по хребета на Гелфред, напрежението започна да расте. На около половината път капитанът наду свирката, дружината слезе от конете, а той направи знак на Майкъл, който застана до него.
— Свири „Оставете конете“.
Младежът кимна, свали дясната си метална ръкавица, взе сребърната свирка, която висеше на шията му и изсвири три дълги и три къси ноти. След кратка пауза повтори същия сигнал.
Навсякъде около тях войниците предадоха юздите на оръженосците си, а в полите на хребета всеки шести стрелец взе конете на другарите си и ги поведе назад. Капитанът наблюдаваше всичко това и се питаше дали пажовете също изпълняват нареждането му, въпреки че не ги вижда.
Той усещаше врага, подушваше зелената му миризма. Вслуша се и почти го чу, а после разсеяно се зачуди защо Амичия ухае като Дивото.
В далечината се чу тромпет, гръмко като рев на рогач.
— Йеханес, ти ще командваш войниците, а аз — пажовете. Майкъл, след мен.
Капитанът подаде юздите на Тоби, после тръгна нагоре, без да вдига шум и възраженията на Йеханес бързо заглъхнаха. Том Лошия излезе от строя и го последва. Хребетът беше стръмен, а пажовете се намираха на двеста крачки по-нагоре по склона. Щом ги зърна, той въздъхна с облекчение — бяха слезли от конете, а едно петнадесетгодишно момче ги водеше към равнината.
Капитанът внезапно си спомни колко малко беше спал, откакто се би със змея, но въпреки изтощението пръстите му още горяха там, където го бе докоснала Амичия, а Майкъл и Том едва успяваха да го настигнат.
Накрая стигнаха до пажовете. Жак вече им беше наредил да се разпръснат и се усмихна на Червения рицар.
— Добра работа — прошепна му той.
— На върха отиваме, нали? — попита Жак, а капитанът се огледа.
— Да — отвърна той и направи знак на Майкъл, който отново изсвири.
Пажовете бяха съвсем леко въоръжени. Нямаха опит в гората, но се плъзгаха по хребета като привидения, толкова бързо, че капитанът остана без дъх. Склонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, почти отвесен при върха и те трябваше да се изтеглят от дърво на дърво.
Внезапно се чу крясък и зловещо свистене на стрели, едно момче на не повече от шестнадесет години изрева „В името на Господ и свети Георги!“, след което звъннаха мечове — звук, който с нищо не може да се сбърка. От шлема на капитана отскочи стрела и той хукна напред, обзет от внезапен прилив на сили. Жилавите клони хищно посягаха към него, но човек с броня може да премине и през най-гъстия трънак, без да отнесе дори една драскотина. Той сграбчи един тънък дъб, изтегли се мощно нагоре и се намери на върха.
Оттам видя малка долчинка, в която гореше огън, а после — дузина мъже. Не, не бяха мъже, а ърки. Приличаха на хора, макар и по-слаби и по-бързи, със зеленикавокафява, подобна на дървесна кора кожа, бадемови очи и остри като на вълци зъби. Изненадан, капитанът се закова на мястото си, от нагръдника му отскочи стрела, а от дърветата вдясно от ърките изскочиха десетина пажове и ги нападнаха. Той наведе глава и също хукна към тях, те стреляха отново и побягнаха на север, а пажовете ги подгониха. Капитанът спря и вдигна забралото си, а до него изникна Майкъл с изваден меч и кръгъл щит. Наоколо миришеше на дим — гъст дим от горски пожар.
— Открихме ги! — извика оръженосецът.
— Не. Дузина ърки не са армия на мрака — отвърна капитанът и погледна към небето. Зад гърба му изникна Том.
— Том, остава ни още час светлина. Пажовете подгониха часовоите им. — Той погледна воина-ветеран, повдигна рамене и призна: — Не знам много за боя с Дивото. Инстинктът ми подсказва да продължим.
— Това е Дивото — кимна Том и вдигна рамене. — Изключено е да са поставили и допълнителен патрул.
Капитанът знаеше, че решението, което трябва да вземе, е решаващо. Не можеха да си позволят загуби. Предпазливостта изискваше…
Тогава си спомни докосването на ръката ѝ… възхищението ѝ.
— Кажи на стрелците да подготвят засада на половин левга зад нас — обърна се той към Майкъл. — Войниците да пазят конете в полите на хребета. Ние отиваме при пажовете. Разбра ли?
Оръженосецът кимна.
— Искам да дойда с вас.
— Не, дай ми свирката и върви! Том, ела с мен.
Двамата хукнаха по северния склон, следвайки врявата и виковете. По-късно капитанът осъзна, че е позволил на пажовете да го изпреварят твърде много — дърветата растяха твърде нагъсто, а светлината гаснеше и комуникацията беше почти невъзможна.