Той тичаше надолу рамо до рамо с Том, без да го е грижа за храстите и едва не падна в една долчинка със стръмни склонове, издълбана от малък извор, вкопан дълбоко в скалата. Беше по-лесно да свие на изток, така че го последва покрай три трупа — до един на ърки. Спря в основата на хребета, пое си конвулсивно дъх и зърна път от другата страна на плиткия поток. Път, осеян с палатки… и никакви пажове.
Човеците бяха петдесет на брой, повечето с лъкове. Капитанът рязко спря — докато слизаше надолу, беше вдигнал достатъчно шум, за да привлече вниманието им, но слънцето грееше в гърба му и нямаше как да го видят. Том, Жак и дузината стрелци, които ги бяха последвали, се притаиха зад старите дървета. От запад се чуваха крясъци — крясъци и нещо… друго.
— Бунтовници, проклети да са — изсъска Жак.
Мъжете от другата страна на потока се обърнаха почти едновременно, а по пътеката се юрна малка орда от блатници и ърки. Чудовищата от легендите бягаха. Гледката му се стори странна. Бунтовниците се раздвижиха, няколко опънаха огромните си лъкове и стреляха на запад.
Капитанът се огледа.
— Последвайте ме — нареди той. — И вдигайте много шум.
Всички погледи се насочиха към него.
— Едно. Две. Три!
Той изскочи от прикритието си и изрева: „ЧЕРВЕНИЯ РИЦАР!“
Ефектът беше мигновен. Тъй като се намираше зад бунтовниците, те трябваше да погледнат през рамо, за да го видят и веднага хукваха след блатниците и ърките. Пажовете зад него подеха бойния му вик, а Том Лошия изрева своя — „Лохлан за Аа!“.
Войниците са различни — някои са обучени да не се огъват под обстрел, за да дочакат своя ред да сеят смърт. Други са като ловци и се промъкват от едно прикритие към друго. Бунтовниците не възнамеряваха да останат, за да се бият, те не действаха така. Една стрела, изстреляна от могъщ лък, се заби в алената туника на капитана, проби я, изкриви нагръдника му и му остави синина като от магарешки ритник. Бунтовниците изчезнаха.
Червения рицар сграбчи рамото на Том Лошия и изрева:
— Стой!
Очите на Том диво блестяха.
— Мечът ми още е сух! — кресна той, но капитанът не го пусна. Приличаше на човек, който успокоява любимо куче. Наду свирката — три дълги изсвирвания, още три, а после още три — сигналът за отбой. Пажовете спряха и отпиха вода от манерките си, а някои изтриха мечовете си в тревата.
От изток се надигна протяжен крясък. Звукът беше съвършено чужд и ги отрезви.
— Обратно нагоре по хребета, натам, откъдето дойдохме, под строй. Веднага! — нареди капитанът и вдигна меч към върха. — Следвайте потока!
Сега от горите на изток се надигна цвилене и рев. Рев, дяволски крясъци и нещо друго, нещо огромно и ужасно, високо колкото дърветата. Той се обърна, за да хукне по хълма, но Том не помръдна.
— И един не съм убил! — възкликна той. — Оставете ме да убия поне един!
Нагаждайки действията към думите си, Том се обърна точно когато на по-малко от две конски дължини от меча му се стовари кълбо зелен пламък, избухна с мощен грохот и сякаш подпали самите скали.
Гигантът се усмихна и вдигна оръжието си.
— Том! — кресна капитанът. — Сега не му е времето!
Блатниците и ърките пресичаха потока в полите на хребета, водени от златна мечка, висока колкото боен кон, с блестяща като слънце козина. Щом изрева, гласът ѝ изпълни гората като буен вятър.
— Какво е това, дявол го взел? — попита Том. — Боже, как искам да го резна с меча!
Капитанът с всичка сила го дръпна за ръката.
— След мен! — нареди той и хукна, а Том с нежелание се подчини.
Щом стигнаха до върха, видяха, че мечката не ги преследва. Явно ѝ стигаше да води ърките и блатниците. Зад тях обаче се задаваше нещо далеч по-страшно… и по-голямо.
Пажовете бяха спрели малко по-надолу, за да изчакат капитана, което изискваше и храброст, и дисциплина. Щом ги настигна обаче, те се обърнаха и хукнаха към конете си. Той едва движеше стегнатите си в стомана стъпала, а доспехите никога не му се бяха стрували толкова тежки и безполезни, колкото в мига, когато първият от враговете се заизкачва по хребета зад гърба му.
Бяха съвсем наблизо.
Първата реакция на Торн, когато нападнаха лагера му, беше паника. Изминаха няколко дълги минути, преди да се възстанови от шока и щом се опомни, нечуваната им безочливост го изпълни с ирационален гняв. Когато посегна с разума си и осъзна колко жалки и малобройни са нападателите, той се слиса. Няколко дузини човеци бяха ужасили неговите бунтовници достатъчно, за да хукнат по пътя заедно с петдесет ърки. Освен това бяха убили няколко блатника, които дремеха след ядене.