Той спря безредието, като уби първия ърк, който мина край него. Постара се да е впечатляващо — жалкото създание избухна в зелени пламъци и засипа останалите с горяща плът. Магът вдигна сивкавите си ръце и позорното отстъпление секна.
— Глупаци такива! — изрева той. — Бяха по-малко от петдесет души!
Щеше му се демоните му да бяха тук, но те вече разузнаваха из Албинкърк. Змейовете му бяха наблизо, но не достатъчно наблизо. Той вля волята си в две от златните мечки и прати войската си след нашествениците. В гората съюзниците му щяха да се движат далеч по-пъргаво от някакви си жалки човеци. На свой терен мечките бяха по-бързи от бойни коне.
Един от предводителите на блатниците застана до него. Млечнобялата му туника сякаш сияеше под лъчите на залязващото слънце.
— Кажи на хората си, че ще пируват. Каквото хванат, остава за тях.
Ексреч отдаде чест с меча си и изпусна облак пара — отчасти сила, отчасти мирис. После хукна нагоре по хребета, следван по петите от кафяво море от блатници.
Капитанът се опита да остане последен, блъскайки пажовете напред със силата на волята си, но по-слабите бяха изтощени. Един от тях, малко по-пълен, отколкото трябва, спря и задиша тежко.
Врагът беше на петдесет крачки зад тях и наближаваше с всеки удар на сърцето му.
— Бягай! — изрева Том. Младежът повърна, погледна зад себе си и замръзна. Един блатник спря и го простреля, а той изкрещя и падна в недосмляната храна. Том метна гърчещото се момче на рамо и хукна. Мечът му се стрелна напред, заби се в коляното на един ърк и той падна с писък, притиснал раната с ръце.
Капитанът спря — опитваха се да го заобиколят. Удари най-близкия блатник, намушка го, получи два удара в крака и внезапно заключи, че си е струвало цял следобед да влачи доспехите си. Понякога му се струваше, че блатниците край него са стотици. Сякаш извираха от земята, а броят им беше ужасяващ. Пъплеха като мравки, покриваха земята в мига, в който успееше да отстъпи, а бронираните им глави стигаха до колана му.
Зад себе си чу зов на тромпет и гласа на Аверчето, ясен като на парад:
— Готови! Стреляйте!
Капитанът все още беше на крака, но внезапно в лявото му бедро избухна остра болка — един блатник се опитваше да отхапе парче от него, а краката му бяха почти обездвижени от натиска на дребните създания. Внезапно нещо посегна право към душата му и той изпадна в паника — не виждаше, кафявите гадини бяха навсякъде и го стягаха като в менгеме. Вече не се биеше, просто се опитваше да остане прав, а тежестта на фантазма притискаше душата му все повече и повече. Изведнъж, въпреки шлема и страха, чу съсъка на стрелите, които се сипеха като зловеща лапавица. След секунда се забиха, три от тях — в него.
Торн спря на върха на хребета, за да наблюдава последните мигове на нашествениците. Блатниците не бяха бързи като ърките, но ърките вече застигаха врага. Блатниците щяха да приключат битката. Която и да е битка.
Той подготви заклинание, притегляйки силата на природата към себе си през цяла мрежа от полурационални портали и пътища. В подножието на хребета един от бягащите нашественици спря. Торн посегна към него, сграбчи го и усети как волята му се плъзга по човека като нокти по камък.
Внезапно петдесет вражески стрелци се надигнаха от скривалището си и изпълниха въздуха с дърво и метал.
Капитанът бе улучен още поне дузина пъти и всеки път имаше чувството, че го рита муле. Повечето стрели отскочиха от шлема му, но една се заби в бедрото му. Болката го ослепи, от неспирните удари му се зави свят. Той обаче беше покрит със стоманена броня от главата до петите, а блатниците, които се опитваха да го убият — не.
След като всеки от стрелците на Аверчето пусна по шест стрели, над V-образното пространство между раменете на засадата се спусна тишина — не беше останало нищо живо. Аверчето нареди на хората си да отидат да съберат стрелите, а Червения рицар вдигна забралото си. Усещаше, че нещо все още…
На върха на хълма ужасяващата фигура застана така, че всички да я виждат и вдигна ръце. Въпреки паниката капитанът все още беше на себе си — страхът го изпълваше толкова често, че вече беше свикнал.
Той докосна ръката на Пруденция. Над главата му трите нива на двореца му се завъртяха като колела на късмета.
„Не отваряй вратата! — предупреди го тя. — Той е там!“