Въпреки неизбежното жертвоприношение капитанът я отвори. Оттатък, точно пред вратата, водеща към ума му, стоеше създание от Дивото. Той превърна волята си в дълъг остър кинжал и го заби в него, като се наведе през вратата, за да го достигне.
Пруденция го сграбчи.
„Ти си луд!“
В истинския свят огромната фигура залитна. Не падна, но концентрацията на насъбраната сила се поколеба заедно с нея… и се разпиля.
— Към конете! — изрева капитанът. Зад чудовищната фигура зърна гърчещи се пипала и нови орди чудовища. Огромното създание, голямо колкото две дървета, се надигна и целият хълм потъна в зелен огън. Ако беше достигнал по-надалеч, щяха да загинат още повече хора. От стрелците останаха само костите, един паж няколко секунди горя като ужасяваща газена лампа, преди да се изпари, а ранените ърки и блатници също бяха принесени в жертва.
Зад гърба му пажове и стрелци бързаха към тях с конете, а хората му се мятаха на седлата. Тази маневра бяха упражнявали най-много — бягството. Капитанът обаче усещаше, че врагът ще ги залее с огън още веднъж. Прехвърли крак над гърба на Грендъл и…
Отново се върна в двореца.
„Щит, Пру!“ — извика той и почерпи жива сила от торбата, която висеше на ръката ѝ, докато магическите образи се въртяха над тях — Ксенофон, свети Георги, Арес.
Това беше първото заклинание, което научава всеки маг, което измерваше силата на всеки адепт.
Капитанът извая щит, малък и пластичен, и го запрати в лицето на противника. Зад него капралите наредиха на хората му да тръгват, макар че изобщо не се налагаше да ги подканят и дружината потегли надолу по склона. Червения рицар обърна Грендъл и препусна с най-голямата бързина, на която бе способен тежкият жребец.
Двурогото страшилище в гората протегна жезъла си… и щитът на капитана, най-мощното му, компактно и прилежно заклинание, изчезна като молец, погълнат от горски пожар. Той усети изпаряването му и вкуси неподправената мощ на противника, но обучението му си каза думата. Бърз като котка, той обърна коня, за да се изправи срещу врага и…
… посегна, за да направи ново заклинание, което да се простре по-нашироко, покривайки и коня, и ездача.
Зеленият огън плъзна по земята като надигащ се прилив, изпепелявайки всичко по пътя си. Бележеше дърветата, изтръгваше тревите и цветята и вареше катеричките в собствените им кожи. Накрая се блъсна във въздуха пред бронята на Грендъл…
Сякаш пясъчен замък отстъпи пред силата на вълните. Вторият му щит беше по-слаб, но зеленият огън бе пресякъл стотици стъпки земя и мощта му отслабваше. Въпреки това обаче разяждаше щита, първо бавно, а после, докато Грендъл уплашено отстъпваше, самичък сред морето от нагорещено зелено, все по-бързо.
Капитанът вложи всичко, с което разполагаше, всяко късче събрана сила…
Подуши горяща кожа и зърна… дървета, изправени и черни.
Грендъл ужасено изцвили и побягна.
Искаше единствено да го оставят да спи, но Аверчето имаше нужда да го успокоят.
— Бяхте в пълно снаряжение… — започна главният стрелец.
— Това беше правилното решение — съгласи се капитанът.
— Не мога да повярвам, че ви улучихме толкова пъти — продължи Аверчето, клатейки глава. Докато говореха, Карлъс, оръжейникът на дружината, който освен това надуваше тромпета, се опитваше да изглади вдлъбнатините по прекрасния шлем на капитана с помощта на огън и чук.
— За в бъдеще ще внимавам на кого давам по-подробни наставления — кимна Червения рицар и Аверчето излезе, без да престава да мънка под нос.
Майкъл помогна на господаря си да свали доспехите. Нагръдникът му беше зле изкривен на две места, но ръкавите бяха останали непокътнати.
— Първо избърши меча — измърмори капитанът. — Чувал съм, че кръвта на блатниците разяжда метала.
— Блатници — повтори Майкъл и поклати глава. — Ърки. Магия. — Той си пое дълбоко дъх. — Победихме ли?
— Попитай ме след месец, млади Майкъл. Колко души загубихме?
— Шест пажа и трима стрелци. При отстъплението, когато онова нещо ни засипа с огън.
Отстъплението им се беше превърнало в панически бяг. Повечето от хората му се върнаха в лагера почти ослепели от ужаса, който бяха изживели, когато лавината от чудовища прехвърли хребета и се изсипа в полето, следвайки ужасяващата фигура, която ги давеше в огнен дъжд.
— Е — започна капитанът, позволи си да затвори очи за миг и внезапно се стресна. — Да го вземат дяволите! Трябва да съобщя на игуменката.
— Може всеки миг да ни нападнат отново — каза Майкъл, а господарят му го изгледа сурово.
— Каквито и да са, не са чак толкова различни от нас. И те познават страха, и те не искат да умрат. Днес ги наранихме.