Игуменката се обърна към него.
— Положението е сериозно, отче, а аз ви предупредих. Върнете се в параклиса и се покайте за неподчинението си.
Той побягна.
Торн крачеше толкова бързо, колкото можеха да го носят дългите му крака, а около главата му като ято мушици кръжаха феи — хранеха се със силата, която полепваше по него както мъх по скала.
— Продължаваме — каза той на демона, който вървеше до него и огледа пръснатите наоколо трупове и палатки.
— Колко воини загуби? — попита той, а гребенът му се размърда от вълнение.
— Само няколко. Блатниците са млади, още не са готови за бой.
Величественият му силует трепна като дърво, поклащано от вятъра.
— И теб са ранили — отбеляза Туркан, а Торн спря.
— Пак ли се опитваш да доминираш? Един от тях ме разсея — направи ми незначителна магия, а аз реагирах твърде бавно. Няма да се повтори. Нападението им изобщо не ни се отрази.
Огромната фигура се обърна и закуцука на изток, а ърките, блатниците и човеците събраха вещите си и се приготвиха да тръгнат. Туркан без усилие настигна огромния магьосник и заподскача до него.
— Защо? — попита той. — Защо Албинкърк?
Торн спря. Ненавиждаше да се съмняват в него, особено нехранимайковци като Туркан, който смяташе, че му е равен, въпреки че беше най-обикновен демон. Много му се щеше да отвърне „Защото аз така искам“, но не му беше сега времето.
— Силата привлича сила — каза той и гребенът на Туркан се залюля в знак на съгласие.
— Е, и? — попита той.
— Ърките и блатниците са неспокойни и дойдоха при пас. По твоя заповед ли стана това, демоне? — попита Торн и се сгъна в кръста. — Е?
— Насилието ражда насилие — отвърна Туркан. — Човеците убиха създания от Дивото. Поробиха една златна мечка. Непоносимо е, братовчед ми беше убит, един змей — също. Ние сме пазителите. Трябва да действаме.
Двамата вървяха на север. Торн не отвърна, но насочи жезъла си на юг към крепостта, която едва-едва се виждаше, кацнала високо на хребета.
— Никога няма да превземем Скалата с армията, с която разполагаме — каза магьосникът. — Може да я унищожа, може и да не я унищожа, това не е моята война. Ние обаче сме съюзници и аз ще ви помогна.
— Като ни отклониш от онова, което искаме да си върнем? — сопна се демонът.
— Като отприщя Дивото срещу достойна цел. Достижима цел. Ще нанесем удар, който ще разклати кралствата им и това ще се разчуе навсякъде. Тогава ще дойдат още много, много съюзници. Не е ли така?
Туркан бавно кимна.
— Ако изгорим Албинкърк, много от нашите ще научат и ще дойдат.
— Тогава — продължи Торн, — ще разполагаме и с достатъчно време, и с армията, която ни е нужна, за да превземем Скалата, докато човеците се вайкат над димящи развалини.
— А ти ще бъдеш много по-могъщ, отколкото си сега — подозрително каза Туркан.
— Когато ти и народът ти можете отново да пиете от извора в Скалата и да се множите в тунелите под нея, ще ми бъдеш благодарен — отвърна Торн и двамата тръгнаха на изток.
Глава шеста
На двеста и повече левги южно от река Кохоктън и далеч на запад от Харндън се намираше приоратът Пинрайт — прекрасен стогодишен замък, построен върху монолитна отвесна скала, с високи назъбени парапети, четири изящни кули със сводести прозорци и покрити с мед покриви, и висока сводеста порта. Щом я зърнеха, някои посетители възкликваха, че замъкът сигурно е бил построен от Феята. Абатът, сер Марк Уишърт, обаче знаеше истината — заслугата беше на един богат главорез, дарил го на църквата, за да спаси душата си.
Замъкът беше отлично място за живот, истинска мечта за войник, който през по-голямата част от живота си е трябвало да спи на твърдата земя. Абатът стоеше пред пращящия огън само по риза, с парче кора в ръка — малко късче брезова кора, което току-що бе станало катраненочерно. Той го завъртя в ръка, после пак и пак и болката в рамото го накара да трепне. Мечката-майка го беше ранила сериозно.
Сутринта беше студена и през прозореца се виждаше, че отвън е паднала слана, макар и лека. Пролетта вече се усещаше във въздуха. Цветя, посеви, нов живот…
Той въздъхна.
Дийн, новият му слуга, изникна с чаша бира и чистата му мантия в ръка.
— Господарю? — каза той. За въпрос, състоящ се само от една дума, беше извънредно изразителен. Това момче беше твърде интелигентно, за да налива греяно вино на старци до края на живота си.