— Донеси ми бричовете, жакета и палтото, момко — каза абатът. — И повикай маршала и оръженосеца ми.
Томас Клаптън, маршалът на ордена на свети Тома Аконски, се облече още преди слугата на абата да успее да завърже връзките на жакета му. Все още не беше свикнал да позволява да му помагат с това.
— Господарю — формално поздрави маршалът, щом влезе.
— С колко воини разполагаме в момента? — попита абатът.
— В приората ли? Мога да ви намеря шестнадесет рицари, готови да тръгнат тази сутрин. В цялата околност… може би петдесет, ако броим старците и момчетата.
Абатът му показа парчето брезова кора и той пребледня.
— Ами ако дадем рицарски титли на оръженосците, които са подготвени? — попита сер Марк.
— Тогава може би седемдесет — кимна маршалът и потърка брадата си.
— Действайте — каза сер Марк. — Това не е незначително нашествие. Тя никога не би ни повикала, ако не ставаше дума за война.
Хармодий прокле възрастта си и се огледа в сребърното огледало. Потърси някакви привлекателни черти и не откри нито една. Рошавите му черно-бели вежди не го правеха привлекателен любовник, нито пък главата му. Беше плешив на темето, с бели, дълги до раменете коси, съсипана от годините кожа и леко сгърбени рамене.
Той поклати глава, присмивайки се по-скоро на страстта си към кралицата, отколкото на отражението си. Трябваше да признае, че е достатъчно доволен както от вида си, така и от всичко, което произлизаше от него.
— Ха! — каза той на огледалото. Милтиад се отърка в крака му и Хармодий сведе поглед към стария котарак.
— Древните казват, че спрямо реалността спомените са онова, което е восъчният отпечатък спрямо печата — каза той, а котката го погледна със старческо безразличие.
— Е? — попита я той. — Споменът за отражението ми в огледалото поредното отдалечаване ли е? Отражение на отражение на реалността?
Той се изкиска, развеселен от главоблъсканицата. Хрумна му още една.
— Ами ако съществуваше заклинание, което променя видяното по пътя му от очите до мозъка? Как ще го възприеме умът — като реалност, като отражение или като отражение на отражението?
Той отново погледна към огледалото, стисна устни и тръгна нагоре по стълбите. Котаракът го последва, а тромавата му четиринога походка сякаш упрекваше Хармодий за дебелашката немощ на животното.
— Добре, добре — смили се магьосникът и се наведе да го вдигне. Гърбът го заболя и той го подпря с длан. — Дали пък да не се движа повече? — изрече на глас той. — Като млад бях приличен фехтовач.
Сивите мустаци на котарака трепнаха укорително.
— Да, доста отдавна беше — съгласи се магът. Оттогава насам мечовете, например, бяха променили и формата, и теглото си. Той въздъхна.
Щом се изкачи, Хармодий отключи вратата на своята светая светих и свали светлинните защити, с които я беше покрил. Тук почти нямаше какво да пази. По-точно казано, книгите и множеството предмети в стаята бяха изключително ценни, но ги пазеше кралят, а не ключалките и заклинанията. Ако някога загубеше доверието на Негово величество…
Самата мисъл беше непоносима.
Той си каза, че сигурно целият двор желае Дезидерата и се засмя, най-вече на себе си, преди да отиде до северната стена, където като гълъби на корниз го чакаха няколко рафта с Древни свитъци, много от тях придобити при дръзки нашествия в гробищата из далечните южни земи.
„Навремето бях много дързък.“
Остави Милтиад на земята, а той тежко тръгна към средата на стаята и седна под слънчевите лъчи.
Хармодий започна да проучва произхода на човешката памет. Взе чаша вчерашна вода и отпи, усещайки привкуса на пламъци и тебешир, и измърмори „Хмм“ поне дузина пъти, докато четеше.
— Хммм — отново изсумтя той и внимателно нави свитъка, преди да го върне в тубуса от кост, който го предпазваше. Самият свитък беше безценен — един от може би три, останали от Древния Аристотел. Хармодий открай време се канеше да го препише и все не се наканваше. Понякога се изкушаваше да нареди да унищожат другите два, които се съхраняваха в кралската библиотека. Мисълта за детинската му гордост го накара да въздъхне.
Котката се протегна на слънцето и заспа, появиха се и останалите две. Не знаеше къде са били и внезапно не можа да си спомни нито кога ги е прибрал, нито откъде са се взели изобщо. Накрая обаче откри пасажа, който си беше спомнил — за някакъв орган в мозъчната тъкан, който пренася образите от окото към ума.
— Хмм — с усмивка си каза той и посегна да погали стария котарак, който злобно го ухапа и ръката му плувна в кръв. Магьосникът я дръпна и изруга. Милтиад стана, направи няколко крачки, отново седна и мрачно се вторачи в него.