— Трябва ми труп. Може би дузина — обяви Хармодий, свивайки и отпускайки пръсти при мисълта за дисекцията. Учителят му постоянно правеше дисекции… и това не свърши добре, довеждайки до битката с Дивото в Чевинското поле. Старият спомен беше болезнен. Споходи го необичайна мисъл.
„Кога за последен път се сетих за боя при Чевин?“
Сякаш го удари лавина, той залитна и седна под тежестта на спомените. Странната армия на врага — бунтовници по двата фланга и всякакви чудовищни създания в центъра — засипваше кралските рицари със стрели, докато те препускаха през вълни от ужас, за да се изправят срещу Дивото.
Ръцете му затрепериха.
Учителят му беше застанал на тяхна страна. Правеше внимателно замислени заклинания, които мамеха и объркваха, така че кралските стрелци се избиваха един друг или улучваха рицарите…
„Така че аз го нападнах.“
Споменът му беше неприятен — и този, и онзи за краля, който го моли да направи нещо. Бароните до един го подозираха, убедени, че и той ще ги предаде и ще се присъедини към Дивото. Помнеше очите на учителя си, когато волите им звъннаха една в друга.
„Той направи заклинание, после — аз.“ Хармодий поклати глава. „Защо се присъедини към враговете ни? Защо? Защо? Защо? Какво откри, когато започна да изследва старите трупове? И защо преди не съм се замислял за това?“
Той повдигна рамене.
— Моето високомерие е различно от неговото — каза той на котките си. — И все пак се моля на Бога някой ден да зърне светлината.
„Толкова ясно, че тя да го превърне в купчинка пепел“ — продължи той на ум. Много силна светлина. Като светкавица.
Най-добре беше някои неща да не се изричат, а имената положително имаха силата да призовават. Той възтържествува над учителя си, но така и не откриха труп и Хармодий чувстваше, че менторът му все още е жив. И още е част от Дивото.
„Стига толкова“ — помисли си той и посегна към още един свитък за паметта. Прегледа го набързо, свали дебел том с грамерия от полицата, провери нещо и припряно започна да пише. После спря и забарабани с пръсти по един стар стакан, докато се чудеше кой би могъл да го снабди с пресни трупове. В столицата — никой. Градът бе твърде малък, а дворът — твърде наситен с интриги и клюки.
— Кой ще ви храни, ако замина? — попита той, защото сърцето му вече препускаше. Не беше излизал от кулата си от… дори не помнеше кога за последен път напусна Харндън.
— Милостиви боже, нима стоя тук от битката насам? — попита Хармодий и Милтиад мрачно го изгледа.
Внезапно магът присви очи. Не си го спомняше като котенце, нито откъде е дошъл. Нещо не беше наред със спомените му.
„Господи“ — помисли си той и седна на един стол. Спомни си как взима животинчето от купчината боклук до конюшнята — смяташе да му направи дисекция, само че размисли.
Как бе изгубил този спомен? Той истински ли беше изобщо?
В душата му се заби копие от концентриран страх. Стаканът се разби в пода и котките наскачаха.
„Омагьосали са ме.“
Хармодий бързо зашепна молитва, почерпи сила и направи едва доловимо заклинание, толкова деликатно, че почти не се нуждаеше от нея. Върхът на жезъла му светна в нежно виолетово и той започна да го движи из стаята. Известно време цветът остана непроменен, но когато магът спря и вдигна жезъла към знаците, които сам бе надраскал с тебешир по стената, той светна в розово, а после в дълбоко, гневно червено. Магьосникът отново замахна. Червено.
Приведе се по-близо до стената и заизписва все по-тесни и по-тесни дъги, а после измърмори второ заклинание с вдървения маниер на актьор, който се бои, че е забравил репликите си. Ред руни внезапно светна в огненочервено — Диви руни, скрити под боята на стената. През тях минаваше следа от пламък, който бе изтрил една трета от написаното.
— В името на Христос и Хермес, светецът на магьосниците — каза Хармодий, залитна и седна малко изведнъж. Една от котките изквича и измъкна опашката си изпод тялото му. Някой беше изписал възпрепятстващо заклинание на стената на обиталището му. Някой му беше вързал ръцете.
Внезапно му хрумна да постави жезъла на мястото, където вчера го беше заредил със сила. Мислено начерта линия от върха му до кристала…
— Чист късмет — каза той. — Или волята Божия.
Изправи се и се замисли, а после си пое дълбоко дъх и подуши въздуха. Събираше силата бавно и внимателно с помощта на едно устройство в ъгъла; на древното огледало, поставено на една помощна масичка и на една стъкленица, пълна с блестяща бяла течност.