В двореца в ума му, на покрития с бели и черни плочи под, подобен на безкрайна шахматна дъска, фигурите се раздвижиха. Приличаха на шахматни, но не съвсем. Имаше пешки, топове и офицери, но и монахини, дървета, рала, катапулти и дракони. Той бавно ги подреди, поставяйки всяка фигура на отделна плоча. После бавно изля силата, която беше събрал, в олтара на средата на пода.
Заклинанието, изпълнено с мощно, но все още нереализирано желание да открие мишената си, все още витаеше в ума на Хармодий, когато той изкачи двадесетте стъпала от обиталището си до върха. Отвори вратата и излезе на масивния дървен балкон, който обикаляше цялата кула. Пролетното слънце ярко грееше, въздухът беше бистър, но бризът навяваше студ.
Магът погледна на югоизток и видя морето. На много левги на юг се простираше Джарси, приличен на картинка от книга с приказки за чифлици и замъци. Той вдигна ръце, освободи фантазма и моментално усети силата зад себе си, на север. Дотук нищо изненадващо.
Бавно обходи балкона, почуквайки глухо с жезъла си по дървения под, а очите му не се отделяха от далечината. Погледна на запад и усиленото му зрение долови бледа зелена мъгла по целия хоризонт. Съвсем нормално за владенията на Дивото. До границата обаче имаше повече път, отколкото мъж, възседнал добър кон, би могъл да измине за пет дни, а зеленият цвят извираше от дълбоките гори зад планините. Заплаха, която си беше там открай време.
Хармодий обиколи кулата и дълго преди да стигне до най-северната ѝ точка, зърна гейзер от яркозелена светлина. Заклинанието му беше силно и той го използваше внимателно, настройвайки го така, че да позволи на очите си да извлекат и последната трошица познание от промяната в зрението му.
Ето го.
Той нагласи магията така, че вместо да поддържа цяла мрежа от лещи, които да отразяват светлината, усилието му се съсредоточи в една-единствена блестяща зелена нишка, по-тънка от паяжина, която водеше директно до кулата. Не се съмняваше, че стига до самите руни на стената зад гърба му.
„По дяволите.“
— За кралицата ли си фантазирах преди малко? — попита той вятъра. — Какъв глупак съм бил.
Не прекъсна нишката, но се отказа от по-голямата част от Имагизрението, което му позволяваше да зърне заплахите, а остатъка намали, докато накрая виждаше единствено проблясващата нишка. Сега могъщият му фантазъм почти не се нуждаеше от златна светлина, която да му дава сила.
Той слезе обратно в кулата, изпълнен с внезапна решимост и внимателно затвори вратата след себе си. Взе жезъла си, първите вълшебни пръчки, които му попаднаха, една чанта и една тежка кама и се върна в библиотеката, оставяйки вратата да зее. Слезе по сто двадесет и двете стъпала до долния етаж, грабна едно тежко наметало и шапка и се опълчи на порива да спре. Мина през отворената врата и я затвори след себе си с ясното съзнание, че и трите котки го наблюдават от върха на стълбите.
Копнееше за съюзник, но същевременно се съмняваше във всичко. Трябваше обаче да се довери на някого. Избра своята кралица, наведе се над писалището зад вратата и написа:
Имам спешна работа на север. Моля ви, предайте на краля, че ужасно се боя, че един древен враг е успял да ме манипулира. Бъдете нащрек.
После бързо се спусна надолу по витата стълба, като проклинаше дългата си тояга и се стараеше да бърза, доколкото може. Опитваше се да си спомни кога за последно беше слизал по стълбите. Вчера ли беше?
Състави дребно заклинание, обзет от внезапен страх, че може да е била направена магия, която да му попречи да тръгне, но не видя нищо. Ако страховете му бяха основателни, очите можеше да го излъжат или да служат на врага. Дали в Имагинерното зрението му служеше така, както естественото зрение?
„Ричард Плангиър все ни питаше «Какво значи това «естествено», за което говорите?», а ние до един мълчахме. Ричард Плангиър, от магията по стените ми се носи твоята воня.“
Унесен в мислите си, Хармодий почти пропусна едно стъпало. Кракът му се подхлъзна и за миг той се олюля, като едва не се стовари на калдъръма от дванадесет метра. Единствените врагове, с които се бореше, бяха старостта и отслабналата памет. Останалия път измина без затруднения, ако не се брои лекото подръпване в кръста — вървеше твърде бързо.
Входът на кулата му гледаше към главния двор, който се простираше на четиридесет крачки встрани. Заобикаляха го сградите, в които работеше правителството, макар че край западната стена имаше и други, чиито високи прозорци гледаха към голямата река долу.
Хармодий тръгна към конюшните, а щом наближеше, хората дълбоко му се кланяха. Не беше особено потаен. Зачуди се дали не би било по-разумно да тръгне по тъмно — всеки можеше да се окаже шпионин. Възможността да се върне в покоите си обаче го плашеше не по-малко.