„От какво ме е страх? Да не съм си изгубил ума?“
Той издигна мислена ограда около покоите си и всички мисли и страхове, свързани с тях и ги заключи зад нея.
„Може би съм на ръба на лудостта… или съм разкрил ужасяваща тайна“ — помисли си той.
В конюшнята двама коняри сръчно сваляха седлата на дузина кралски жребци, току-що върнати от лов. Щом видяха мага, те спряха, а той се опита да се усмихне.
— Трябва ми кон — каза той. — Добър кон, като за дълъг път.
И двамата го стрелнаха така, сякаш е луд, след което се спогледаха. Най-накрая по-възрастният кимна.
— Както желаете, милорд — рече той. — Имаме кон за дълъг път, отлична кобила е, едра, силна — викаме ѝ Джинджър. Устройва ли ви?
Хармодий кимна и преди да успее да се уплаши още повече, му доведоха едър дорест кон с леко седло на гърба. Магът вдигна очи към него със старческо отчаяние, но по-младият коняр явно очакваше този поглед и дойде да му помогне, понесъл високо столче. Хармодий стъпи на него и с усилие прехвърли крак над гърба на коня. Земята му се стори ужасно далеч.
— Благодаря ти, момко — каза Хармодий. Младежите му подадоха жезъла, двете пръчки, чантата, камата и наметалото, а по-голямото момче му показа как да прибере всичко зад седлото.
— Погрижи се тази бележка да стигне до кралицата. Предай ѝ я лично. Това е пръстенът ми, той ще ти отвори вратите до Нейно величество. Всеки страж в двореца би трябвало да го познава. Разбра ли ме, момче? — попита магът, даде си сметка, че като малки сигурно са ги плашили с него и се опита да се усмихне. — Ще получиш награда.
По-голямото момче храбро се усмихна.
— Аз ще я занеса, господарю.
— Гледай да го направиш — кимна той и потегли. Докато минаваше през портата, двамата стражи дори не му кимнаха. Или го наблюдаваха отдавна, или спяха — козирките на богато украсените им шлемове скриваха очите им.
Копитата на кобилата глухо зачаткаха по подвижния мост. Дворецът и заобикалящата го крепост бяха просто цитаделата зад трите концентрични стени и другите две крепости в древния Харндън. Два пъти в историята на Алба цялото владение бе сведено едва до хората, успели да се сгушат зад тези стени, когато дойде Дивото.
Хармодий се спусна по склона до „Хай стрийт“ — главната улица, която водеше от порта до порта, превръщайки се в Главния път, а после пресичаше провинцията и стигаше до Мостоград. Там първият от седемте моста прекосяваше великата река, която се виеше като огромна змия от северния до южния край на Алба. Пътят преминаваше право през нея, но тук бе просто стръмна улица, обточена с великолепни сгради с бели стени, всяка висока колкото замък и заобиколена със защитни кули. Къщите бяха украсени с позлата и черно желязо, вратите им бяха червени или сини, покривите — керемидени или медни, мраморните статуи — писани или обикновени, а прозорците — високи или широки, с обикновени или цветни стъкла. Всяка къща беше истински палат и имаше свое собствено излъчване.
„Навремето вечерях тук. Тук също. Откога не съм излизал?“
Докато слизаше по хълма, оглеждаше домовете на придворните и на великите рицари и се чудеше как така не е посетил нито един от тях, менгемето в гърдите му отпусна хватката си. Мина през Вътрешната порта, без да поглежда стражите. Духаше, стана му студено и той се сборичка с наметалото си, докато минаваше през Средния град и оглеждаше най-големия пазар в града, Чаршията — площад, два или три пъти по-голям от двора на замъка, пълен със сергии и огласян от търговска суетня. Прекоси го, а после се озова в Долния град, прекоси улица „Потоп“ при Мостовата порта и пулсът му се ускори. Не долови заплаха, макар че очакваше обратното.
Мъжете на портата имаха очи само за великолепния кортеж от рицари и войници, който влизаше в града. Хармодий ги огледа изпод качулката си с надеждата да зърне герба и да разбере кой е господарят им — със сигурност не го бе срещал в двора. Беше висок човек, здрав и мускулест.
Виждаше се, че стражите нито желаят да имат нищо общо с решението дали гигантът и хората му да влязат в града, нито могат да обърнат внимание на самотния старец на кон, който го напускаше. Рицарят начело на кортежа обаче го забеляза и докато се разминаваха, извърна глава, за да не го изпусне от очи. Точно когато погледът му се изостри, се появи лейтенантът на Долната порта, в доспехи от главата до петите, понесъл не восъчна плочка и перо, а алебарда. Следваха го четирима рицари. Чужденецът застина и Хармодий използва разсейването му, за да го подмине.