Питър гледаше как стрелите се сипят от гората с безнадежден, безпомощен гняв. Засадата беше толкова очевидна. Не можеше да повярва, че някой би могъл да се подведе. Яремът около врата му го приковаваше към жените от двете му страни, нямаше как да избяга. Думите не идваха, но той все пак опита.
— Всички на земята! — кресна той. — Долу!
Паниката обаче вече го завладяваше, никога преди не бе изпитвал такъв ужас. Дойде веднага след стрелите и го помете като мръсна вода, оставяйки страх след себе си. Двете жени, към които беше прикован, хукнаха в различни посоки, спънаха се, паднаха и свалиха и него на земята. Стрелите продължиха да се сипят върху войниците, повечето от които загинаха. Само една малка група продължаваше да се бие.
От мъглата изскочи нещо… не го виждаше добре заради маранята, но каквото и да беше, се вряза в колоната със скоростта на конник. Хора и животни отново запищяха и ужасът стана толкова осезаем, че двете жени се свиха на топка. През това време Питър лежеше неподвижно, опитваше се да мисли и наблюдаваше прииждащите чудовища. Бяха демони — у дома бе слушал за тях, а сега ги виждаше. Хранеха се с мъртвите. Или може би с живите.
От небето се спусна змей и клюновидната му глава изкорми жената до него. Тази зад гърба му изпищя, надигна се на колене, протегна ръце и от тях изригна сноп чисто зелена светлина, мина на сантиметри над главата на Питър и се стовари върху страшилището, което замириса на горящ сапун. То се завъртя като танцьор, разкъса пищящата жена под ноктите си и прекъсна веригата, която свързваше робите. Краят ѝ изплющя и се уви около крака на змея, той елегантно я разви с нокът, а жената зад Питър направи още една магия, изкрещя и от дланите ѝ се стрелнаха струи необуздан дух. При удара чудовището отвърна със стократно по-мощен вой, разпери криле и се хвърли върху нея.
Питър се изтърколи под тялото му. Яремът, през който минаваше току-що разкъсаната верига, се закачи за един пън и жестоко изкриви врата му. Свободен, той стана и хукна през мъглата, но нещо проблесна и го повали. Обгърна го пълна тишина, но Питър се изправи, продължи да бяга и едва след стотина панически крачки осъзна, че е оглушал, а ризата на гърба му е станала на въглен. Устата му бе така пресъхнала, че не можеше да преглътне, а бедрата и прасците му горяха, сякаш и те бяха овъглени. Той обаче продължи да тича, докато прекоси един дълбок поток. Там се просна на земята, напи се с вода и остана да лежи задъхан, докато изгуби съзнание.
Сер Алкеос стигна до Албинкърк на товарен кон — бойният припкаше зад него. Беше изгубил оръженосеца и пажа си в битката, но камериерът му, твърде млад, за да размахва сръчно меча, някак си бе оцелял заедно с коня.
Алкеос потропа на западната порта на града с дръжката на меча си, двама изплашени стражи едва-едва я открехнаха, колкото да се промъкне един кон и го пуснаха да влезе.
— Нападна ни армия от Дивото — задъхано изрече Алкеос. — Отведете ме при градоначалника.
Капитанът на града беше възрастен мъж (или поне възрастен за войник) със сива брада. Започваше да пълнее, но все още носеше ботуши с шпори, ризница от хубави железни брънки и колан, който за съжаление подчертаваше корема му.
— Сер Джон Крейфърд — представи се той и протегна ръка.
Сер Алкеос си каза, че е малко вероятно този мъж някога да е получил рицарско звание и се зачуди как командването на толкова важен гарнизон е било поверено на такъв некадърен простак.
— Идвам от пътя „Бенбърг“, пътувах с керван от близо петдесет фургона — започна Алкеос и внезапно седна. Не бе имал намерение да го прави, но краката му изневериха. — Дивото — изрече накрая той. Опитваше се да звучи разумно и рационално, като човек, на чиято дума може да се има доверие. — Нападнаха ни демони. И ърки. Поне стотина.
Осъзна, че диша с усилие. Дори да го разкаже му беше трудно.
— О, Боже мой — каза той, а сер Джон положи ръка на рамото му. Стори му се някак по-едър.
— На какво разстояние, сер? — каза той.
— Пет левги. — Алкеос си пое дълбоко дъх. — Може и по-малко да са. На изток от тук.
— Света дево! — извика капитанът на Албинкърк. — На изток ли казахте?
— Значи не ми вярвате? — каза Алкеос.
— О, вярвам ви — отвърна капитанът. — Но на изток? Заобиколили са града?!