Той тръсна глава, а Алкеос чу стъпки от ботуши по стълбите отвън. Вдигна глава и видя човека, който го беше пуснал в града, придружен от двама с по-ниско потекло.
— Казват, че в полето имало блатници, сер Джон — сви рамене сержантът. — Така казват.
— Дъщеря ми! — извика по-младият. Думите му прозвучаха по-скоро като писък. — Трябва да я спасите!
Сер Джон поклати глава.
— И на един човек няма да позволя да прекрачи портата. Дръжте се, човече.
Той наля на мъжа чаша вино.
— Дъщеря ми! — отчаяно извика той, но сер Джон поклати глава.
— Моите съболезнования за загубата ви — меко отвърна той и се обърна към сержантите си. — Бийте тревога, залостете портите, докарайте ми кмета и му кажете, че обявявам военно положение. Никой няма да напуска града.
Питър се събуди, когато някой дръпна тежкия му ярем — дялана дървена яка, от която излизаха две вериги за ръцете. Позволяваше му известна свобода, а към останалите роби го свързваше тежка скоба. Беше заспал с него.
Отгоре му се бяха надвесили двама морейци с качулки и тежки раници. Държаха се като хора, които наскоро са се успокоили след силен страх.
— Един все пак е оцелял — каза по-високият и се изплю, а по-ниският поклати глава.
— Дори колкото фургона ни не струва — каза той, — но робът си е роб. Ставай, момче.
Обзет от бездънно отчаяние, Питър продължи да лежи, така че те, естествено, го сритаха. Накараха го да носи раниците им, след което го подкараха на запад по една горска пътека.
Отчаянието му не продължи дълго. Просто си беше кутсуз… или пък извади късмет. Нахраниха го — той сготви скромната им вечеря, а те му позволиха да хапне от хляба и граховата супа, която им свари. Нито един от двамата не беше едър или силен и Питър вероятно би могъл да ги убие, стига да се отърсеше от ярема на раменете си, но нямаше как да го свали. Той му беше постоянен спътник, докато цял месец газеше през сняг и лед, дори нощем спеше с него, докато войниците изнасилваха жените от двете му страни, а той чакаше види дали ще се пробват и с него.
Откакто беше избягал, многократно разрани китките си в опит да се освободи от ярема и си фантазираше как го използва, за да премаже двете жалки човечета.
— Бива те да готвиш, момче — рече по-високият, докато бършеше устата си, а кльощавият се намръщи.
— Искам да знам какво стана — каза той, след като отпи от разреденото с вода вино в манерката си. По-пълният сви рамене.
— Сигурно са били бандити. Жестоки гадове, спор няма. Аз нищичко не видях, само чух битката и… Е, ти също избяга.
Слабият поклати глава.
— Писъците… — каза той и гласът му потрепери. Двамата седяха и се гледаха навъсено, а Питър ги наблюдаваше и се чудеше как въобще са оцелели.
— Трябва да се върнем при фургона — заяви по-слабият.
— Главата ли си удари? — попита по-дебелият. — Да не искаш да станеш роб като него?
Той посочи към Питър, който се сви до огъня и се запита дали е било разумно да го палят. Почуди се как е възможно тези двамата да са такива глупаци. У дома навремето също бе имало демони. Тези малоумници също би трябвало да знаят за тях.
Нощта обаче премина, без той да успее да затвори очи, докато двамата глупаци дълбоко спяха, вързали ярема му за едно дърво. Те похъркваха, а Питър стоеше буден и чакаше ужасната смърт, която така и не дойде.
На сутринта морейците станаха, изпикаха се, изпиха чая, който им свари, изядоха питката му и тръгнаха на запад.
— Къде се научи да готвиш, момче? — попита по-дебелият.
Питър сви рамене.
— Това е умение, което мога да продам — каза онзи.
Джелепите мразеха таксите. И как да ги обичат? Когато трябва да прекараш стадо чужди животни — повечето крави, но по-дребните земевладелци продаваха и овце, и дори кози — през планини, равнини, блата и мочурища, през болести и война, мислейки за чуждите пари, таксите се превръщат в олицетворение на злото.
Хектор Лохлан си имаше едно простичко правило. Той не плащаше такси.
Стадото му се състоеше от стотици животни, а броят на хората му можеше да се мери с армията на някой лорд. Носеха блестящи ризници, тежки мечове и огромни брадви и приличаха повече на елитни наемници, отколкото на онова, което бяха в действителност — джелепи.
— Не съм искал да те ядосам, Лохлан! — умилкваше се местното лордче с тон, който Хектор искрено ненавиждаше. Наричаше го „заплашително крънкане“ — маниерът на мъжете, който вирят гребен, а после започват да молят за живота си.