Лохлан дори не беше извадил големия меч, който почиваше на бедрото му, просто стоеше, облегнал ръка на дръжката. Поглади разсеяно мустаците си, прокара ръка през косата си и се обърна да огледа окаляната колона от говеда и овце, която се точеше по планинския път, докъдето поглед стига.
— Просто си плати таксата. Ще се погрижа в най-скоро време да си получиш парите.
Мъжът беше висок, добре сложен, носеше изключително скъпа, здрава като камък ризница от ковани халки и се боеше от Хектор Лохлан, макар и не достатъчно, за да пропусне добитъка. Трябваше да го видят, че се опитва да прибере таксата. Така ставаха нещата в Хълмовете — собственият му страх щеше да го разгневи. Както можеше да се очаква, изражението му се промени още докато мислеше за това. Хектор го видя с очите си.
— Дявол те взел тогава. Плати таксата или…
Хектор извади меча си. Не го пришпорваше нито гневът, нито страхът на другия, нито пък петдесетината мъже зад гърба му. Извади меча толкова бързо, колкото му беше удобно, като позволи на тежката глава на ефеса да извърти острието в ръката му така, че върхът неотклонно да сочи право към лицето на лорда. След това го заби в челото му с усилието, нужно на обущар, за да пробие дупка в парче кожа. Мъжът със скъпата ризница падна, забели очи и умря.
Хектор въздъхна. Свитата на мъртвеца бе застинала от изненада, която щеше да продължи още няколко секунди.
— Спрете! — каза Хектор. Това да командва, без да ги заплаши и така да провокира именно реакцията, която искаше да избегне, си беше деликатно изкуство. Трупът се стовари на земята, а петите му потръпнаха за миг. — Не е нужно да умират и други — рече джелепинът, докато кръвта на мъртвия се стичаше по острието на меча му. — Глупаво беше да настоява да му платя и всички тук го знаят. Нека наследникът му да поеме командването и да не говорим повече за това.
Лохлан се доизказа и за миг мъжете насреща му се залюляха между съмнението и алчността, страха и верността — не към мъртвеца, а към кодекса на честта, който повеляваше да отмъстят за него.
Кодексът надделя. Хектор долови отказа в изръмжаването им, хвана меча с две ръце и мощно замахна над главата си към мъжа, който стоеше най-близо до него. Той беше въоръжен, но твърде бавен, за да се спаси; тежкият удар отби меча му встрани, посече черепа му от лявата вежда до челюстта и горната част на главата му отхвръкна.
Изоставяйки местата си край стадото, хората на Лохлан се хвърлиха напред, което означаваше, че щом суматохата затихнеше, наред със съпровождащото я насилие, кръв и мръсотия, щеше да се наложи да прахосат цял ден, за да събират пръсналия се добитък из долчинките и деретата.
Някой (древен философ, чието име Хектор бе забравил още по времето, когато един свещеник го учеше да чете) беше казал, че хълминците биха покорили света, стига да престанат да се бият помежду си. Докато убиваше трети човек през този ден, джелепите му с крясъци се впускаха в атака, а обречените мъже край портата се опитваха да се защитят, но падаха посечени, той все още обмисляше тези думи.
Лагерът в подножието на манастира изчезна толкова бързо, колкото се беше появил — палатките бяха сгънати и прибрани във фургоните, в които веднага впрегнаха животни, за да ги изтеглят по стръмния склон в крепостта.
Първата им задача беше да разквартируват ротата. Капитанът и игуменката бързо обходиха общата спалня, голямата зала, параклиса, конюшните и складовете и разпределиха войниците.
— Ще трябва да доведа всичките си хора, разбира се — каза игуменката, а капитанът прехапа устни и огледа двора.
— В крайна сметка може да се наложи отново да опънем палатките си тук — каза той. — Ще използвате ли голямата зала?
— Разбира се. В момента я опразват — рече тя и сви рамене. — Велики пости е, и без друго вече сме прибрали всичко ценно.
Един от големите фургони на ротата тъкмо преминаваше през главната порта и едва успя да се промуши под трегера.
— Покажете ми запасите си и складовете, с които разполагате — каза той.
Тя го поведе от мазе към мазе, а после — от склада към виещите се задушни стълби, които водеха до сърцето на живата скала под краката им, където клокочеше бистър поток, чиято вода се събираше в малко езеро. По обратния път игуменката се забави повече, отколкото на идване и капитанът я изчакваше, когато спреше да си почине.
— Там долу има ли изход? — попита той.
Тя кимна.
— Разбира се. Кой би изкопал пещера в планината, без да се погрижи да има изход? Аз обаче нямам сили да ви го покажа.
Когато двамата излязоха през скритата врата зад олтара в параклиса, няколко облечени в сиво монахини моментално наобиколиха игуменката. Всяка искаше да привлече вниманието ѝ по различен въпрос — как да се погрижат за олтара, за цветята за следващата литургия, за постоянните оплаквания от богохулствата, с които ги засипваха наемниците, накацали по крепостните стени.