— Дявол ви взел, дупедавци такива, да навличате веднага доспехите, иначе ще ви строша прогнилите черепи и ще ви изгреба мозъците с лъжица! — караше се Том Лошия на дузина войници, които отиваха да заемат поста си. Тонът му беше спокоен, но въпреки това всички млъкнаха и предадоха заповедта му навсякъде из крепостта.
Една по-възрастна сестра се беше втренчила в игуменката с безмълвна молба в очите.
— Сестрите ви не говорят — отбеляза капитанът, а възрастната жена кимна.
— На всички им е позволено да говорят в неделя. Послушниците и старшите имат право да продумат, когато имат нужда, което се случва по-рядко на старшите и по-често на послушниците. — Игуменката разпери ръце. — Аз съм техният представител пред света. А това — допълни тя, като посочи качулатата фигура, която я следваше по петите — това е сестра Майрам, моята наместница и викарий. На нея също ѝ е позволено да говори.
Капитанът се поклони на сестра Майрам, която леко преклони глава. Игуменката кимна.
— Тя обаче предпочита да мълчи.
„Вие, от друга страна…“
Капитанът си помисли, че тя обича да говори повече, отколкото би си признала и че ѝ е особено приятно да приказва с него — зрял човек, с когото може да си разменя остроумия. Въпреки това не се съмняваше в набожността ѝ. Според него съществуваха три разновидности — фалшивата, лицемерната и трудно извоюваната, дълбока, неподправена набожност. Той смяташе, че умее да ги отличава една от друга.
Отец Хенри стоеше в другия край на параклиса. Изглеждаше разтревожен и капитанът подозираше, че не си е направил труда нито да се измие, нито да се обръсне.
— На свещеника ви му е зле — отбеляза той и погледна игуменката. Знаеше, че миналата вечер тя омагьоса отец Хенри, при това умело. Така бе дала да се разбере, че е нещо повече от математик и астролог — беше маг и вероятно бе разкрила капитана в мига, когато разстла илюзията си в двора и върху монахините ѝ. Беше маг, при това не единственият — нещата тук се движеха от зъбчатки в зъбчатките. Капитанът се обърна към сестра Майрам и посегна със силата си, сякаш имаше трета ръка.
„Аха.“
Сестра Майрам все едно го беше плеснала през пръстите.
През това време игуменката наблюдаваше свещеника.
— Той е влюбен в мен — с пренебрежение изрече тя. — Моят последен обожател. Всеблаги Йесу, толкова ли не можа да ми пратиш някой красив, внимателен мъж? — Тя се извърна и се усмихна шеговито. — Подозирам, че ми е бил пратен като наказание. За да ми напомни какво… каква бях преди. — Игуменката повдигна рамене. — Миналата зима рицарите от ордена не ни изпратиха свещеник, така че го взех от местната енория. Стори ми се интересен, но вместо това разбрах, че е… — Тя млъкна. — Защо ви разказвам всичко това, месир?
— Като ваш капитан е мой дълг да бъда наясно — рече той, а тя обмисли думите си.
— Той е типичен енорийски свещеник, истински невежа — едва-едва разбира Стария език, знае Библията само по памет, а жените смята за по-долни от мръсотията по босите си крака. — Тя поклати глава. — И въпреки това дойде тук, а мен смята за привлекателна.
Капитанът ѝ се усмихна, взе дясната ѝ ръка в своята и я целуна.
— Може би аз съм последният ви обожател — каза той и забеляза, че свещеникът се сгърчи.
„О, колко забавно.“
Отвратителен човек, но вероятно и неговата набожност беше искрена.
— Сега да ви зашлевя ли по ухото? Така се прави, както разбирам — каза игуменката. — Ако обичате, престанете, капитане.
Той се отдръпна, все едно го беше ударила. Сестра Майрам се мръщеше.
За да се овладее, капитанът повика Йеханес и Майлъс.
— Накарайте селяните да разглобят фургоните и ги приберете в мазето. Милейди, ще ни трябват водачи.
Игуменката повика стария гарнизон — осем войници от ниско потекло, наети за Големия панаир преди дванадесет години. Бяха под командата на заместник-сержант Майкъл Ранулфсън — великан с посивели коси и кротък нрав, с когото капитанът се беше срещнал за кратко предната вечер.
— Знаете, че възложих на капитана да води защитата ни — каза тя. — Хората му се нуждаят от помощ, за да се нанесат, както и от водачи, които да им покажат складовете. Имам им доверие, Майкъл.
Майкъл се поклони с уважение, но в очите му се четеше: „Нека тежи на вашата съвест.“
— Имате ли навеси за стрелба? — попита капитанът. — А нацепени дърва?