Възрастният мъж кимна.
— Имаме. Навеси, подвижни кули, два требушета и няколко по-малки катапулта. — Той раздвижи глава, сякаш вратът му беше схванат. — Като си част от гарнизон, поне може да си вършиш добре работата.
Капитанът кимна.
— Благодаря ви, сер Майкъл.
— Не съм рицар — рече Майкъл. — Баща ми дереше животни.
Капитанът не обърна внимание на тези думи и погледна към Йеханес.
— Щом се настаните, дай на този човек петдесет стрелци и всичко необходимо. Монтирайте навесите веднага щом момчетата са готови.
Йеханес кимна в знак на съгласие.
— Складирайте разглобените фургони на мястото на навесите — продължи капитанът. — След това ще пратим патрули, които да приберат селяните. Господа, тук ще стане по-тясно, отколкото в буре с току-що осолена скумрия. А това искам да го чуе игуменката: забранявам да изнасилвате и да крадете. И двете ще се наказват със смърт. Милейди, не ми е по силите да предотвратя случайно изречените богохулства, но въпреки това ще се постарая. Разбирате ли ме, господа? Постарайте се.
— Велики пости е — каза игуменката.
Йеханес кимна.
— Ще се откажа от виното — рече той и се втренчи в пода.
— Йесу не го интересува от какво се отказвате, а какво му давате — отвърна сестра Майрам. Йеханес ѝ се усмихна срамежливо и тя му отвърна.
Капитанът въздъхна тежко.
— Дами, може и да успеете да изцерите душите ни, но това ще трябва да почака, докато вдигнем навесите и приберем всички на сигурно място. Майкъл, вие отговаряте за тях. Предлагам моите хора да живеят в кулите и галериите. Ако имаме време, ще им сглобим легла.
— Моите ще се настанят по четирима в стая — каза игуменката. — Мога да пратя по-големите момичета и неомъжените жени в общежитието. Мъжете и семействата им може да идат в голямата зала. Онези, за които не остане място, ще настаним в конюшните.
Майкъл кимна.
— Да, милейди — отвърна той и се обърна към капитана. — Очаквам заповедите ви — добави той и се огледа наоколо. — Ще удържим ли Долния град?
Капитанът се качи на стената над портата и огледа четирите улици, които бяха на близо тридесет метра под тях.
— За известно време — отвърна той.
Сер Алкеос прекара тежка нощ и сутринта пи твърде много вино. Мъжът, чиято дъщеря бяха отвлекли, седеше в казармата, ридаеше и настояваше от гарнизона да изпратят отряд да я спаси. Кметът се съгласи с него и избухна кавга.
Алкеос не искаше да се забърква. Селяните бяха твърде сервилни и твърде фамилиарни едновременно, а сер Джон не беше рицар. Даже църквите им не бяха както трябва — отслужваха литургиите на ниския стил на Стария език! Всичко това го объркваше. Беше по-зле дори от конвоя с робите — тях поне можеше да ги пренебрегне.
Сутринта, точно след като се изми — той, братовчедът на императора, да се мие без помощта на поне един слуга или роб! — чу скандалджийския глас на кмета, който настояваше сер Джон да излезе при него. Алкеос се облече — имаше чисти ризи, защото камериерът бе спасил товарния му кон и той го награди богато за това.
— Излез от хралупата си, дърти страхливецо! — пронизително изкрещя кметът. През това време Алкеос се опитваше сам да си върже маншетите. Беше го правил навремето, но не и откакто възмъжа. Наложи се да притисне дясната си ръка към каменната стена на замъка и така да вкара възела в илика.
— Месир кмете? — обади се сер Джон със спокоен глас.
— Настоявам да съберете всички безполезни кресльовци, които наричате „гарнизон“ и да отидете да намерите дъщерята на човека. И отворете портите, керваните със зърно идват насам! Този град се нуждае от пари, макар че съм убеден, че сте твърде пиян, за да го забележите!
Кметът каканижеше като махленска клюкарка — извънредно неприятна при това.
— Не — отвърна капитанът. — Това ли е всичко?
Алкеос не можеше да реши какво точно си мисли за рицаря в този момент. Не беше ли твърде предпазлив? Споменът за вчерашната засада обаче все още пареше клепачите му. Посегна към ботушите си — непочистени, разбира се — нахлузи ги и се сборичка с безбройните катарами, а главата му внезапно се изпълни с ърки, блатници и други, по-ужасни неща. Пътят… суматохата…
Да, бяха го обучавали да воюва с Дивото. До вчера обаче се беше бил единствено с други мъже — обикновено на дуел, с ножове, в императорския двор. Образите в главата му го накараха да потръпне.
— Нареждам ви! — кресна кметът.
— Не можете да ми нареждате, месир кмете, обявил съм военно положение. Аз командвам тук, не вие.
Сер Джон звучеше по-скоро извинително, отколкото презрително.