— Аз представлявам гражданите! Обикновените хора, търговците и занаятчиите! — Гласът на кмета премина в съскане. — Явно не разбирате, че…
— Разбирам, че аз представлявам краля, а вие — не.
Гласът на сер Джон си оставаше спокоен. Алкеос веднъж завинаги реши, че ще подкрепи рицаря със скромния произход. Нямаше значение за какво спореха, важни бяха маниерите им. Сър Джон се държеше като рицар и може би дори би оцелял в императорския двор.
Той направи няколко крачки, за да поразтъпче ботушите си, взе тежкия кинжал и го пъхна в колана си. Никога не напускаше стаята без кинжал. След това излезе в коридора, който беше пълен с войници, заслушани в кавгата в главното помещение на долния етаж. Алкеос тихо слезе по стълбите.
Беше пропуснал размяната на реплики — когато влезе, високият строен кмет с руси като на ангел коси мълчеше, целият изчервен, а устните му се движеха беззвучно. Сер Алкеос застана зад стария рицар и забеляза, че кметът носи разкошен жакет от тъмносиньо кадифе, обшит с кожа от самур, както и шапка в тон, избродирана с ърки и зайци. Усмихна се — неговият копринен жакет струваше петдесет пъти повече, а ърките по шапката на кмета бяха най-малкото голяма ирония.
— Това е сър Алкеос — каза сер Джон. — Пратеник на императора, идва при нашия крал. Вчера кортежът му е бил нападнат от стотици изчадия от Дивото.
Кметът му хвърли отровен поглед.
— Вие така твърдите. Вървете да си вършите работата, наемнико. Мисълта, че чудовища се гаврят с дъщерята на този човек, докато вие седите и се наливате с вино, не ви ли кара поне малко да се засрамите?!
Бащата, който стоеше зад кмета с десетина други мъже, изхлипа и се отпусна на една дървена пейка, захапал юмрука си.
— Дъщеря му е мъртва още от вчера и няма да рискувам живота на хората си, за да търся трупа ѝ — отвърна сер Джон с небрежна жестокост. — Искам всички жени и деца веднага да бъдат доведени в замъка. С провизии.
Кметът се изплю.
— Забранявам. Да всеете паника ли искате?
Сер Джон повдигна рамене.
— Да — отвърна той. — Според професионалното ми мнение…
— Какво професионално мнение? Били сте наемник, нали? А после сте се надпивали с краля. Много професионално!
Кметът беше бесен и Алкеос осъзна, че това е от страх. Беше ужасно изплашен и ужасът го правеше войнствен — това бе истинско прозрение. Строго погледнато, Алкеос не беше млад човек. Наскоро навърши двадесет и девет и смяташе, че му е ясно как е устроен светът. Вчерашният ден обаче го смая, днешният също. Наблюдаваше кмета-глупак, наблюдаваше и сер Джон и си даваше сметка кой колко струва.
— Месир кмет — започна той на вдървен готски, — моля ви, тук аз съм непознат. Но Дивото е истинско. Онова, което видях, е истинско.
Кметът се обърна да го погледне.
— И кой сте вие, в името на Бога?
— Алкеос Комнена, братовчед на император Мануал, меч на Христос и воин на Зората, да е честито името му.
Алкеос се поклони. Братовчед му бе твърде стар, за да върти меча, но титлите му звучаха добре, а кметът го дразнеше. И въпреки ужаса и войнствеността си, си оставаше търговец и образован човек.
— От Мореа ли? — попита той.
Алкеос се изкушаваше да обясни на този варварин какво мисли за навика на местните тъй небрежно да наричат Империята Мореа, но не си направи труда.
— Да — изстреля той, а кметът си пое дъх.
— Тогава, ако сте истински рицар, вие ще отидете да спасите дъщерята на този човек.
Алкеос поклати глава.
— Не. Сер Джон има право. Трябва да извикате фермерите и да преместите хората в замъка.
Кметът размаха юмрук.
— Керваните идат! Ако затворим портите, този град ще загине! — Той млъкна за миг. — За Бога, говорим за пари!
Сер Джон сви рамене.
— Надявам се парите да помогнат, когато дойдат блатниците — каза той. Като по команда, някой би тревога.
След като кметът си тръгна, гневно набивайки крака, Алкеос излезе на стената и видя, че две стопанства горят. Появи се и сер Джон.
— Снощи му казах да прибере хората — измърмори той. — Пълен идиот. Благодаря ви, че поне опитахте.
Алкеос наблюдаваше облаците дим, а стомахът му сякаш правеше салто след салто. Внезапно отново съзря ърките под коня си. Веднъж бе отблъснал с голи ръце четирима убийци, които идваха за майка му… Ърките обаче бяха много, много по-ужасни. В устата му се надигна вкус на жлъчка, едва се сдържа да не си легне. Вместо това си сипа вино. След като изпи една чаша, събра сили да посети пажа си, който се беше възстановил от ужаса така, както могат само юношите. Остави го в ръцете на една слугиня и уморено се върна в стаята на стражите, където имаше каца вино.