Точно допиваше четвъртата си чаша, когато около нея се затвори ръката на сер Джон.
— Доколкото разбирам, имате рицарски колан — каза му той. — Огледах меча ви, явно сте го използвали. Нали така?
Сер Алкеос стана.
— Дръзнали сте да извадите меча ми? — попита той. В императорския двор беше престъпление да докоснеш чужд меч.
Старецът се ухили безрадостно.
— Слушайте, месир, този град ще бъде нападнат. Не мислех, че ще го доживея. Разбирам, че вчера сте изкарали тежък ден — добре. Сега обаче искам да престанете да източвате винените ми запаси и да облечете доспехите си. Ще ударят стената след около час, освен ако греша. — Той огледа празното помещение. — Ако се бием като герои и всеки направи всичко по силите си, може и да оцелеем. Още се опитвам да накарам оня глупак да прати жените в замъка. Това е Дивото, рицарю, веднъж вече видяхте какво могат. Е — това ще се повтори.
Сер Алкеос си помисли, че това няма абсолютно нищо общо със задълженията му в чичовия му двор и се запита дали дългът му, диктуван от съобщението, което носеше в портфейла си, не е да повика пажа си и да потегли на юг, преди да затворят пътищата. Старецът обаче беше особен човек… освен това вчера Алкеос бе побягнал като страхливец, въпреки че преди това потопи меча си в кръвта на три чудовища.
— Съгласен съм — каза той.
— Добре — кимна сер Джон. — Ще ви помогна с бронята, а после ще ви поверя част от стената.
Маг, старата шивачка, седеше на прага на къщата си, опряла гръб в дъбовата рамка на вратата и се наслаждаваше на слънцето. От четиридесет години насам правеше така, когато сутринта го позволяваше. Просто седеше и шиеше.
Маг не беше горда жена, но заемаше определено място и го знаеше. Жените идваха при нея, за да ги съветва за ражданията, спестяванията и пияните им съпрузи или за да им каже дали да позволят на този или онзи мъж да се отбие някоя нощ. Маг знаеше много неща. Преди всичко обаче умееше да шие.
Обичаше да започва рано, така че първите слънчеви лъчи да осветяват работата ѝ. Най-хубавото време беше веднага след утринната молитва, стига да успееше да започне веднага. Вече от четиридесет години помагаше край олтара в местната църква, след което се грижеше за съпруга и двете си отрочета, така че често пропускаше сутрешните часове. Когато успееше обаче — когато готвенето, олтарът, болните деца, болките и волята Божия я оставеха на мира — успяваше да свърши работа за цял ден още преди камбаните в манастира на крепостта, която се намираше на две левги на запад, да са възвестили началото на литургията в три часа.
Днес сутринта беше от хубавите. В църквата помага край олтара, което винаги я караше да се чувства някак специална. После остави цветя на гроба на съпруга си, целуна дъщеря си, която навести в собствения ѝ двор и се върна у дома точно навреме, за да улови първата топла светлина. Сега седеше отвън, поставила кошницата до себе си и шиеше подшлемник от фин лен — благородниците носеха такива, за да са прибрани косите им. Не беше трудно, изработването му щеше да ѝ отнеме само ден-два, но в крепостта бяха дошли рицари, които много се нуждаеха от такива и тя имаше сериозна причина да го знае. Добре изработен подшлемник, който да е точно по мярка, струва половин сребърно пени, а за една петдесет и тригодишна вдовица сребърните пенита не са за пренебрегване.
Маг имаше отлично зрение и бодеше финия плат (част от зестрата на дъщеря ѝ) с изключителна прецизност. Изящните ѝ шевове бяха прави като острие на меч, по шест на сантиметър, толкова, ако не и по-добри от работата на всеки майстор-шивач в Харндън.
Прекара иглата през тънкото платно и внимателно изтегли конеца, усещайки восъка по него и напрежението в плата. Осъзнаваше, че с всеки бод изтегля не само конец, а и късче от слънцето — скоро шевовете ѝ щяха да блестят, ако ги погледнеше малко отстрани.
Качествената работа я правеше щастлива. Маг много обичаше да разглежда дрехите, които носеха на Лиз, перачката. Рицарите в крепостта имаха прекрасни одежди — обикновено зле запазени, но чудесно изработени. Имаше и много зле ушити. Маг смяташе да им предложи да ги кърпи и преправя, да им шие нови…
Докато работеше, тя се усмихваше на света. Сестрите като цяло бяха добри господарки, много по-добри от повечето лордове-феодали. Рицарите и хората им обаче правеха живота малко по-цветен. Маг не се притесняваше от псувните им, стига заедно с тях да чуваше и разкази за света извън Абингтън.
Внезапно се разнесе тропот на копита и тя вдигна поглед от подшлемника. На запад се стелеше облак прах — лоша поличба по това време на деня. Тя изсумтя, прибра ръкоделието си в коша и внимателно скъта най-хубавата си игла, изработена в Харндън (тъй като никой от местните не можеше да изкове такава) в рогова кутийка. Не съществуваше беда, достатъчно сериозна, за да си струва заради нея да изгуби игла. И без друго все по-трудно се намираха.