Вдигна се още прах. Маг добре познаваше пътя — според нея се приближаваха поне десетина коня.
— Йони! Ей, Йони! — извика тя. Приставът беше нейният източник на клюки, а понякога и на нещо повече. Той също имаше навика да става рано и Маг често го виждаше да подкастря ябълковите си дръвчета.
Тя се изправи и посочи на запад, а след няколко мига мъжът вдигна ръка и скочи от дървото. После изтръска праха от ръцете си и се заговори с едно момче, което хукна към църквата. Йони прескочи ниската каменна ограда, която разделяше неговия двор от този на Маг и се поклони.
— Силни очи имате, мадам.
Маг оцени това, че той нито ѝ се захили, нито направи друг явен опит да флиртува. С овдовяването идваха куп нежелани предложения… както и някои желани. Той беше чист, спретнат и любезен — черти, превърнали се в минимални изисквания, за да приеме и най-вялото мъжко внимание. Освен това мъж на нейните години, който още може да прескочи каменна ограда, си беше приятна гледка.
— Не изглеждаш притеснен — измърмори тя.
— Напротив — тихо отвърна той. — Ако бях овдовяла шивачка, щях да си стегна багажа и да се приготвя да се преместя в крепостта.
— Той ѝ се поусмихна, поклони се и отново прескочи оградата, а после добави: — Ще имаме неприятности.
Маг не задаваше глупави въпроси. Още преди конете да се появят под сенчестия дъб на малкия площад, тя беше събрала два коша — единият с ръкоделие, другият със стока за продан. Натъпка раницата на съпруга си с бельо и дрехи, грабна тежкото и лекото си наметало — едното за носене, другото за спане, после взе възглавницата от леглото и я уви на вързоп в завивките и чаршафите.
— Слушайте всички! — чу се силен (много силен) глас от селския площад. Като всичките си съседи тя също отвори горната половина на входната врата и се подаде навън.
На площада чакаха дузина войници на едри коне, всичките с отлично полирани доспехи и червени туники, както и също толкова оръженосци и стрелци в по-лека броня, с лъкове на гърбовете.
— Лейди игуменката разпореди всички добри хора от Абингтън веднага да се съберат, за да ги преместим в крепостта! — изрева мъжът. Беше висок, направо огромен, ръцете му бяха дебели колкото бедрата на повечето мъже, а конят под него — висок колкото къщичка.
Йони приставът прекоси площада, едрият войник се наведе към него и двамата потънаха в разговор, изпъстрен с бурни жестове. Маг продължи да си събира багажа. Хвърли фураж на кокошите в задния двор — около седмица щяха да изкарат и без нея, но ако я нямаше по-дълго време, всичките щеше да ги отмъкне нещо. Нямаше крава — Йони ѝ даваше мляко, но беше запазила магаретата на съпруга си.
„Моите магарета“ — помисли си тя. Никога преди не беше товарила магаре, за да пътува. Някой почука на отворената ѝ врата, тя погледна животните и поклати глава, а те я наблюдаваха с морно примирение.
На прага ѝ стоеше едрият войник.
— Приставът рече, че ти първа ще си готова да се изнесеш — кимна ѝ той. — Аз съм Томас.
Поклонът му беше небрежен, но поне се поклони. Огледа го от главата до петите — виждаше се, че неприятностите го следват по петите. Маг му се ухили, защото навремето съпругът ѝ също изглеждаше така.
— И по-готова щях да бъда, ако знаех как се товари магаре — каза тя, а великанът се почеса по брадата.
— Един прислужник ще ти свърши ли работа? Искам да тръгнем до час, а приставът каза, че ако видят, че си си събрала багажа, останалите ще действат по-живо.
Някъде отдясно се чу женски писък и Томас се изплю.
— Проклетите стрелци! — изръмжа той и тръгна към вратата.
— Прати ми прислужник! — извика тя подире му, измъкна една кошница изпод навеса и започна да я пълни с нетрайна, а после и с консервирана храна. Взе наденица, кисели краставички, конфитюр, който сам по себе си беше ценен…
— Стопанке? — разнесе се любезен глас откъм вратата. Човекът беше на средна възраст, изглеждаше твърд като камък и разумен като стара ябълка, а зад него се суетеше кльощаво дванадесетгодишно момче.
— Аз съм Жак, слугата на капитана, а това е Тоби, моят оръженосец. Умее да се оправя с мулета — магаретата едва ли са много по-различни.
Мъжът свали шапката си и се поклони, а Маг направи реверанс.
— Добър ви ден, сер.