Жак повдигна вежда.
— Работата е там, госпожо, че освен това трябва да приберем всичката ви храна.
Тя се разсмя.
— Точно се опитвах да я опаковам… — започна Маг, а после схвана смисъла на думите му. — Искате да кажете, че ще я изземете в полза на гарнизона.
Той кимна.
— За всички — сви рамене Жак. — Ще ми се да не създавате неприятности, но тъй или иначе, ще я вземем.
На вратата се появи Йони, облякъл броня. Кимна на Жак, а на Маг каза:
— Дай им всичко. Изпълняват заповедите на игуменката, нека приемем, че тя ще се разплати с нас. — Той сви рамене. — Пазиш ли още арбалета на Бен? А кожената му броня?
— Да, а също и меча и камата му — отвърна Маг. Отвори шкафа, където пазеше най-ценните си неща — калаените съдове, сребърната чаша, златния пръстен на майка ѝ и оръжията на съпруга ѝ.
Тоби се усмихна срамежливо и каза на Жак.
— Богата къща, а, господарю?
Жак мрачно се усмихна и го срита.
— Извинете, стопанке. На континента придобихме някои лоши навици, но няма да отмъкнем вещите ви.
„При други обстоятелства обаче щеше да направиш и това, и каквото още ти хрумне“ — помисли си тя.
Йони я хвана за раменете. Жестът му беше познат и успокояващ, но твърде собственически за нейния вкус, дори в такъв момент.
— Имам каса — рече той. — В нея има място за пръстена и чашата ти, както и за всичкото сребро, което имаш. — Той я погледна в очите. — Маг, може никога да не се върнем. Това е война, война с Дивото. Когато приключи, може да няма къде да се приберем.
— Всеблаги Йесу! — не се сдържа тя. После колебливо си пое дъх и кимна. — Много добре.
Грабна чашата и пръстена, измъкна една тухла от огнището и извади всичкото си сребро — все в пенита, четиридесет и едно на брой — и ги връчи на пристава. Остави си едно и го даде на Жак.
— Ще получите още толкова, ако магаретата ми стигнат до крепостта — строго изрече тя.
Жак огледа пенито, захапа го и го хвърли на момчето.
— Нали чу дамата — каза той и ѝ кимна. — Аз съм прислужникът на капитана, стопанке. Моята цена клони по-скоро към златна монета, но Том ми каза да се погрижа за вас и точно това ще стане.
Той бързо ѝ отдаде чест, излезе и се запъти към къщата на Саймън Картър.
Маг погледна момчето — не ѝ се стори по-различно от останалите, които познаваше.
— Умееш ли да товариш магарета? — каза тя, а Тоби кимна сериозно.
— Имате ли… — Той се огледа. Беше кльощав като плашило и тромав по начин, присъщ само на подрастващите момчета. — Имате ли някаква храна?
Тя се разсмя.
— Така или иначе ще я отнесеш до троха, нали, миличък? — попита Маг. — Ето, хапни си пай с месо.
Тоби се захвана с яденето с такава решителност, че тя се усмихна. Докато го наблюдаваше и тъпчеше кошовете си, той изяде парчето, което му беше дала, отмъкна още едно и се запъти към магарето.
След това дойдоха двама стрелци. Липсваше им нещо от отношението на сер Томас и на Жак прислужника — изглеждаха опасни.
— Я виж ти, я виж ти — каза първият, щом влезе. — Къде е мъжът ти, красавице?
Тонът му беше безизразен, очите — също. Другият беше без зъби и се усмихваше твърде широко. Бронята му не беше добре поддържана, приличаше на малоумен.
— Гледайте си работата — каза тя с остър като стоманено острие глас. Онзи с мъртвешките очи изобщо не се поколеба — посегна и сграбчи ръката ѝ, а когато Маг се опита да се противи, я спъна и я блъсна на пода. Изражението на лицето му не се промени.
— Къщата е под закрила — обади се кльощавото момче откъм кухнята. — Най-добре се дръж прилично, Уил.
Стрелецът с мъртвешките очи се изплю.
— Да му се не знае! — каза той. — Искам да се върна на континента. Ако мислех да ставам бавачка…
Маг беше толкова стъписана, че не можа да реагира. Стрелецът се наведе, пъхна ръка в пазвата ѝ и стисна гърдата ѝ.
— Пак ще се видим — каза той, а тя изписка и заби юмрук в слабините му. Уил залитна, а другият я сграбчи за косата, сякаш с отработено движение… Внезапно нещо изхрущя и тя падна назад — стрелецът я беше пуснал и стоеше на колене на пода, по лицето му се стичаше кръв, а над него с тояга в ръка се беше надвесил Томас.
— Казах им аз, че къщата е под закрила! — извика слабото момче.
— Каза ли им? — рече едрият мъж и огледа двамата стрелци.
— Бяхме кротки като агънца — каза онзи с мъртвешките очи.
— Проклети стрелци. Разкарайте се от тук! — рече гигантът и ѝ подаде ръка да стане. Двамата стрелци се изправиха и отидоха в задния двор да съберат кокошките, овцете, всичкото зърно от бараката и всичките корени от мазето. Действаха методично, а когато Маг ги последва, онзи с мъртвешките очи я изгледа така, че тя се уплаши. Не ѝ мислеше доброто.