Блатниците започнаха да отстъпват, а той се хвърли към тях. Те също бяха смели — един пожертва живота си, за да го спъне и умря, когато той го намушка с камата си. Алкеос се търколи през рамо, полетя в празното пространство и се стовари върху един керемиден покрив. После се плъзна надолу, закачи една каменна колона с лявото си рамо, отново се претърколи… и стъпи на улицата. И камата, и мечът още бяха в ръцете му и той отдели секунда-две, за да благодари на Бога.
Блатниците на стената се взираха в него.
— След мен! — кресна той. Не смяташе да се спуска на улицата, но от тук ясно се виждаше, че по стената зад стрелците му прииждат ърки. Двама от хората му скочиха. Останалите застинаха и умряха на място.
Тримата хукнаха към замъка, който бе осветен като кралския палат по време на бал. Албинкърк гореше, а улиците му бяха покрити с труповете на жителите му. Това беше истинска сеч.
Алкеос тичаше, доколкото му позволяваха стоманените сабатони, а двамата оцелели стрелци го следваха по петите. Убиха единствените двама врагове, на които се натъкнаха, а после излязоха на откритата улица пред портата на замъка. Копиеносците все още я отбраняваха, тя все още беше затворена… а те тримата се бяха оказали от грешната ѝ страна.
Той вдигна наличника си. Вече не го беше грижа, че може да умре — просто искаше да си поеме дъх. Остана неподвижен, докато дишането му се успокои — превит на две щеше да стане лесна плячка за всеки блатник или ърк, който го вземеше на мушка.
— Месир! — крещяха паникьосаните стрелци, но той не им обръщаше внимание. Сякаш мина цяла вечност, докато успее да повдигне глава, след като повърна на паважа. В краката му лежеше трупа на полуизядено момченце, захвърлен встрани, след като нещо бе оглозгало краката му до кокал.
Копиеносците от другата страна на площада едва успяваха да удържат врага. Петнадесет от тях, ако не и по-малко, бяха изправени срещу стотина ърки и блатници. Тварите от Дивото не кипяха от ентусиазъм — искаха да мародерстват, а не да се бият, но въпреки това продължаваха да притискат човеците.
Алкеос посочи към малкия площад.
— Тръгвам натам — заяви той на стрелците. — Ще си проправя път до копиеносците с бой. Дали ще умрете тук, или заедно с мен няма значение. — Той огледа двете ужасени момчета и попита: — Как се казвате?
— Джеймс — отвърна по-слабичкото.
— Мат — рече онова с нагръдника.
— Тогава застанете от двете ми страни — подкани ги той. — Вижда му се краят.
Осъзнаваше, че не желае да го прави, по също така беше наясно, че ако не се принуди да тръгне, ще умре тук, борейки се за глътка въздух.
— Благословени свети Морис, не изоставяй мен и тези двама младежи — помоли се той и се обърна към момчетата. — Следвайте ме. Щом кажа да стреляте, убивайте онези, които са най-близо до мен.
С тези думи Алкеос тръгна към площада. Някъде встрани от тях шайка ърки се караха за няколко денка кожа, но той не им обърна внимание. В близката алея изникна демон, погнал гол мъж, който пищеше — и на това не обърна внимание. Продължи напред, като пестеше силите си, а сабатоните му неумолимо чаткаха по окървавения паваж. Мина край едно дърво, провесило клони над оградата на нечия къща, а после — край пейка, на която в по-щастливи дни без съмнение бяха припадали пияници и накрая се озова на десет крачки от гърбовете на вражеската сган. Искаше да се помоли, но единственото, което изникна в съзнанието му, бе образът на една красива куртизанка от Трейк.
— Стреляйте! — нареди той.
Две стрели се забиха в купчината уродлива плът и той ги последва, размахвайки меча и камата си. Блатниците от по-низшите касти не разполагаха с друга броня, освен кожената си черупка и той ги изкормяше, удряше ги в земята и ги премазваше с юмруците си. Един. Двама. Трима. Четирима. Петима. Не можеше да диша, не виждаше, нямаше повече сили. Въпреки това удряше на сляпо, но нещо сграбчи камата му и го повали на земята. Алкеос се претърколи и скочи на крака точно когато един ърк — от смъртоносните — го удари с копие в корема. Той падна по гръб и изведнъж се видя заобиколен от хора…
Хора!
Оказа се сред копиеносците. Това му вдъхна сили и той отново се изправи, размахвайки меча си. Забеляза, че Джеймс, кльощавият стрелец, още се държи на крака. Момчето бе повалило няколко гадини с арбалета си, а сега стискаше меч. Паникьосани дори от това жалко нападение в гръб, тварите се отдръпваха и от двама им.
Сер Алкеос отново си вдъхна кураж, пристъпи напред и замахна — веднъж, два пъти, три пъти. Всеки удар поваляше по два блатника. Един едър ърк се стресна, обърна се и отскочи, а Джеймс посече двете адски изчадия, които гризяха по-голямото момче. Внезапно площадът се опразни. Двеста потресени оцелели се свиваха зад гърбовете им, а мъжете по стените на замъка най-сетне отвориха портата, пропускайки същински потоп от хора. Накрая стъпканите до смърт се оказаха повече от убитите от Дивото — тълпата беше като ужасено стадо и бягаше панически, а след нея отстъпваха копиеносците, стъпка по стъпка.