Стъпка.
По.
Стъпка.
В сенчестите улички в другия край на площада два демона събраха паникьосаните си отряди и добавиха към тях ърки-стрелци — добри стрелци, които започнаха да ги обстрелват на светлината на горящия град. Грациозните им лъкове бяха леки, но смъртоносни.
Сер Алкеос не можеше да защити всички. В бронята си беше почти недосегаем за стрелите, но ударите по шлема и наколенниците го тормозеха, а агонията, която изпитваше, далеч надминаваше болката и умората, с които беше свикнал. Огледа се и си даде сметка, че са стигнали до портата. Стражите се опитваха да я затръшнат, а той — да влезе заднишком. Тя обаче не можеше да се затвори заради огромното количество ранени и стъпкани тела, а врагът настъпваше.
Алкеос успя да вдигне меча си навреме и да парира тежкото острие на един демон. Точно тогава се появи и старият сер Джон, въоръжен с боздуган. Дръжката му беше дълга метър и половина, а той го въртеше майсторски. Пристъпи напред и застана пред сер Алкеос, сякаш готов за турнир, а огромното оръжие се движеше напред-назад като бутало. Демоните се отдръпваха от ударите му, един блатник загина. Следващият удар попадна в тялото на демон и той залитна, а боздуганът се стовари върху крака му, раздробявайки костта. Чудовището падна с писък.
Задачата беше неприятна, но сер Алкеос се наведе, грабна трупа на една прегазена жена и го хвърли в мрака. Портата се помръдна. Той сграбчи един мъртъв блатник и го метна на другарите му. Портата се придвижи още малко.
— Сер Джон! — изкрещя мореецът. Гласът му беше пресипнал и се прекърши. Възрастният рицар скочи, нанесе удар и рязко отстъпи назад, а Алкеос се запрепъва след него.
Портата се затръшна. Ужасените сержанти шумно спускаха резетата, а чудовищата отвън сипеха удари по крилата ѝ. Един ърк, по-смел или по-умен от останалите, се изкачи по тях и успя да прехвърли крак оттатък, преди един от стрелците на сер Джон да успее да го прикове със стрела. Професионалните войници по стените не отстъпиха, настъплението се провали и стихна.
Сер Джон падна на колене.
— По дяволите, твърде стар съм за такива неща — каза той, оглеждайки пълния с бежанци двор. Портата обаче издържа. Стената издържа.
Алкеос се заклатушка към един от стълбовете в колонадата и се опита да вдигне забралото си, но ръцете му отказаха да се подчинят. Той удари колоната с глава — не можеше да диша. Непознати ръце посегнаха към наличника му, вдигнаха го и въздухът изпълни дробовете му — сладък, прекрасен въздух, омърсен единствено от острите писъци на хора, твърде обезумели от ужас, за да могат да спрат.
Спасителят му се оказа стрелецът Джеймс.
— Аз ще ви помогна, само не мърдайте — рече момчето и бързо свали шлема от главата му, а после и бронираните му ръкавици. Сер Алкеос се свлече на земята, опрял гръб в колоната, а пред него изникна сер Джон.
— Имам нужда от вас на стената.
Алкеос изстена, а момчето застана пред него.
— Оставете го да си поеме дъх! Той спаси всички ни!
Сер Джон изсумтя.
— Не са спасени още, момче. Рицарю, на стената.
Алкеос му подаде ръка, а сер Джон я сграбчи и го изправи на крака.
Първата поръчка, която му повери майстор Пайл, беше най-скучното нещо, което би могъл да си представи. Спокойно можеше да го изработи, когато беше четиринадесетгодишен. Трябваше да вземе двадесет железни пръта, да направи от тях дъги и да ги спои една за друга, а после да ги захване с метални ленти, по една на всяка педя. Вътрешният диаметър трябваше да бъде постоянен, два сантиметра и половина. Пълна скука, но Едуард си даваше сметка, че ако не беше важно, майстор Пайл нямаше да му го възложи. Много внимаваше, докато измерваше металните пръчки и реши да направи дорник, който да държи обръчите на еднакво разстояние един от друг, докато ги споява. Това също отне време. Изправи го, а после го полира до безкрайност.
За пореден път изпита неподправено удовлетворение, когато един друг калфа, Лайънел, се ухили и каза:
— Нали знаеш — проточи той, като явно се наслаждаваше на момента, — че може да възложиш това на някой чирак?
„Аз съм глупак“ — щастливо си помисли Едуард, поръча на Бен, чиракът на обущаря, да полира прекрасното му творение с пемза и излезе навън, за да се наслади на топлата вечер, да се дуелира с приятелите си, да покаже пръстена си на Ан и още по-важно — на родителите ѝ. Чираците не се женеха, но калфите имаха бъдеще. Той беше мъж.