На следващата сутрин дорникът беше готов. Едуард благодари на чирака, както прави всеки добър майстор, а после завари дъгите, изглаждайки ги и отвътре, и отвън. Оказа се по-пипкаво, отколкото очакваше и му отне цял ден.
Майстор Пайл огледа резултата и с все сила го удари в дъбовото дърво в двора. Заварките издържаха и той се усмихна.
— Направил си дорник — каза той.
— Наложи се — отвърна Едуард. Майстор Пайл направи гримаса.
— Моят модел има дефект — каза той. — Умееш ли да отливаш?
Едуард повдигна рамене и призна:
— Не съм много добър, майсторе.
На следващата сутрин, щом слънцето изгря, той слезе при реката, за да лее камбани със семейство Фойбъл. С тях бяха съперници, но и приятели.
Стотици левги на север същото слънце огря крепост, напълно подготвена за война. Около стените и кулите се издигаха високи дървени укрепления, а на върха на всяка кула стърчеше по едно оръдие — главната поемаше тежестта на катапулта, а от по-малките се подаваха патерели и балисти.
С изключение на десетината дежурни, целият гарнизон, който се бе трудил два дни и две нощи на светлината на факли, спеше в сламата. Спалнята, залата и конюшнята бяха пълни с хора, надошли от околните села.
Дръзката събуди капитана, защото до реката се беше усетило някакво раздвижване. Предишната вечер той прати гарнизон от десетима стрелци, трима войници и двама рицари под командването на сер Майлъс в кулата на моста. Разполагаха с храна и огледало, с което да пращат сигнали и тази сутрин святкаха ли, святкаха.
Сер Йоханес беше отишъл с тях като прост войник. Тръгна, без да предупреди или да остави бележка и когато се събуди, капитанът осъзна, че все още мисли за това.
— Дяволите да го вземат — каза той, взирайки се в прясно измазания таван. Йеханес открай време не го харесваше, защото беше млад и от знатен произход.
— Кого да вземат? — попита Дръзката и го дари с широка усмивка, която сигурно трябваше да мине за обаятелна. Тя беше привлекателна жена, но липсващите предни зъби и белегът на лицето ѝ придаваха на чара ѝ леко свиреп привкус. Двамата се познаваха отдавна и той се запита дали да не ѝ се довери, но сега беше капитан. За всички, така че вместо това отпусна стъпала върху студените камъни.
— Все едно. Извикай Тоби, ако обичаш.
Тя му хвърли похотлив поглед.
— Сигурна съм, че и аз мога да ви облека.
— Може да можеш, може и да не можеш, и в двата случая ще се забавя прекалено много — отвърна той и стана, съвсем гол. Тя замахна към него с ръкавиците си и излезе да търси Тоби.
Двамата с Майкъл пристигнаха заедно. Тоби му носеше дрехи, а Майкъл, който беше толкова сънен, че изглеждаше непохватен — чаша греяно вино, от което се вдигаше пара.
Капитанът посегна към доспехите си, огрян от алената светлина на новото слънце. Майкъл така се суетеше с връзките и катарамите, че обличането сякаш отне двойно по-дълго от обикновено и той съжали, че е отпратил Дръзката. Накрая с леки стъпки изтича по стълбите към големия двор и щом изведоха Грендъл, го потупа по носа. Сложи ръка на шлема му, надяна бронираните ръкавици и се метна на седлото. Така даваше добър пример на хората си — и той като тях напускаше крепостта, за да потегли към неизвестното.
Докато навеждаше глава, за да мине през тесния страничен вход (беше наредил да затворят голямата порта, докато трае конфликтът), му хрумна, че ако нищо не ги нападне, ще изглежда като пълен глупак. След това си представи как ноктест крак изкормя коня му и при тази мисъл стомахът му се обърна, а гърлото му се сви.
Тръгна надолу по стръмния път, облегнат назад в удобното седло, а зад него яздеха Уил, Дръзката, Майкъл и Гелфред, до един в пълно въоръжение. В полите на хребета капитанът се отдалечи от моста и потегли на запад — не по тясната пътека, по която бе тръгнал преди боя с демона, а около крепостта. Заобиколи я бавно, вдигнал глава почти отвесно нагоре, така че го заболя вратът. Оглеждаше загражденията и се стараеше да ги види с очите на врага. Крепостта се издигаше на тридесет метра над него — огромна, внушителна и много, много далечна.
След като мина край главната кула, стреляха с първия катапулт и дървената му основа изскърца, когато тежестта се удари в нея. Пред очите му камъкът за миг спря, достигнал най-високата точка от траекторията си и с трясък падна далеч на запад.