Капитанът се обърна към Уил Главореза.
— Върви и го маркирай, Уил, няма да стрелят повече.
— Все аз — измърмори стрелецът и се подчини, а останалите продължиха обиколката на крепостта. Изпробваха още две от оръдията и капитанът два пъти праща Уил, за да отбележи докъде е стигнал снарядът.
— Костелив орех — внезапно се обади Дръзката.
— Някои от враговете имат крила — с мъка кимна капитанът. Заради доспехите не можеше да вдигне рамене както трябва. — Но да, при тази защита, а и след като нашата рота е на стената, ще успеем да удържим крепостта, докато умрем от глад. — Той погледна над главата ѝ. — Първо ще изгубим Долния град, после Замъка на моста. Само че… преди това ще дойде кралят.
С тези думи той се наведе напред и бавно ги поведе през полето към Замъка на моста. На портата край кулата ги посрещна Майлъс, също въоръжен до зъби. На моста зад него се виждаха дузина тежки каруци, натоварени със стока, както и петдесетина мъже и жени, бледи като платно. Търговци.
— Дошли са на панаира — каза Майлъс и изкриви лице. — Казват, че зад тях има още пет кервана.
Капитанът се обърна да погледне Майкъл, който направи физиономия.
— Още не сме събрали всички селяни — каза оръженосецът. — Петдесет, значи. Заедно с каруците?
— Обзалагам се, че нямат храна — намеси се капитанът. — Предполагам, че сандъците им са пълни с тъкани и луксозни стоки, защото са дошли да купят зърно. — Той се огледа. — Още колко души можеш да приемеш, Майлъс?
По-възрастният рицар присви очи.
— Мога да ги взема всичките — призна той, — че и още тридесет като тях. Затова обаче ще ми трябва още зърно, още осолено месо, още от всичко. Освен вода — в реката има достатъчно.
Капитанът се изкачи обратно по хълма и отиде да докладва на игуменката. Извадиха тежък боен фургон от избата и го сглобиха, след което го натовариха догоре с храна и фураж, и го затеглиха надолу по стръмния склон, напредвайки метър по метър. Капитанът смъкна бронята си и подаде юздите на своя оръженосец. Бедрата му горяха от болка и когато свали напълно доспехите, му се стори, че всеки миг ще хвръкне.
Докато караха провизии към долния форт, пристигнаха още търговци. Някои се ядосаха, че търговията ще пропадне, други очевидно вече бяха изпаднали в ужас. Капитанът отново слезе надолу по хребета и прахоса цялата сутрин в опити да ги успокои. Накрая ги посъветва да пратят делегация при игуменката, качи се обратно в крепостта и се скри в главната си квартира — малка килия, чиято врата водеше право към двора. Двата ѝ сводести прозореца бяха разделени от колона с канелюри.
През отворените прозорци повя пролетният вятър и донесе уханието на диви цветя и жасмин, а далеч на изток се виждаха ниски хълмове. Вместо да се занимава със свитъците със сметки, които го очакваха, той свали меча си и го закачи на високия колкото човек бронзов свещник, след което опря лакти на перваза на най-левия прозорец. Звукът от обути в ботуши крака оповести присъствието на Майкъл.
— Бронята ви — тихо каза младежът.
Щом се обърна, капитанът видя двама стрелци с тежък плетен кош в ръце, както и камериера си, понесъл куп рендосани дъски. Докато стрелците спореха кой клин в коя дупка трябва да влезе, момчето гледаше в празното пространство и разсеяно им подаваше правилното парче дори когато му искаха грешното. Още преди слънцето да успее да помръдне и един пръст, те сглобиха стойка за доспехите на капитана, висока един човешки бой, ако не и малко повечко, а Майкъл внимателно облече тежкия дървен манекен. Добрата стойка можеше да спести безценни минути при обличането на бронята, а и тъй като крепостта бе натъпкана до козирката с войници и бежанци, главната квартира се беше превърнала и в спалня.
Когато стрелците и камериерът излязоха, шумът стихна и капитанът се обърна към прозореца.
— Това ли е всичко, сер? — попита Майкъл.
— Добре се справи, Майкъл — отвърна капитанът, а младежът подскочи, все едно някой го беше ухапал.
— Аз… такова… — засмя се той. — Камериерът ви Жак свърши най-важното.
— Чест ти прави, че му отстъпваш заслугите — отбеляза капитанът. Набрал смелост, Майкъл се приближи и бавничко се облегна на десния прозорец. Тихото му придвижване напомни на капитана за манастирската котка, която бе наблюдавал сутринта — беше се опитала да отмъкне парче сирене. Той се усмихна. Докато младежът успее да се присламчи до прозореца и да се облегне, тримата мъже бяха сглобили стойката за доспехите му.
— Напълно сме снабдени с провизии — внимателно каза Майкъл.
— Хмм. Никой командир, който очаква обсада, не признава, че е „напълно снабден“ — каза капитанът.