— Значи сега ще чакаме? — попита Майкъл.
— Ти оръженосец ли си, или се обучаваш за капитан? — попита капитанът.
Майкъл изпъна рамене.
— Простете, сер.
Той лукаво се ухили.
— Нямам нищо против интелигентните въпроси, особено когато ми помагат да мисля. А аз трябва да мисля, млади Майкъл, плановете не изскачат готови в главата ми. Ще се наложи да прибегнем до заклинание — мощно, мрачно и потресаващо. Древните са го използвали добре, при това често. Всички исторически записи го описват, макар че не се споменава в нито един рицарски роман.
Майкъл направи физиономия, която му подсказа, че малкият може да прецени кога му подхвърлят примамка.
— Какво заклинание? — попита той.
— Няма да има заклинание — обясни капитанът, — но пак ще е вид магия. Имаме провизии и оръжия, ремонтирали сме укрепленията, а врагът все още не е пред портите. Е, какво да правим сега?
— Да накараме останалите селяни да влязат? — налучка Майкъл.
— Не. Това вече го свършихме.
— Да построим укрепления извън стените?
— Не, нямаме достатъчно хора, които да пратя там. — Капитанът направи пауза. — Идеята обаче не е лоша.
Раздразнението на Майкъл беше видно.
— Да призовем опитомен демон? — отново опита той.
Капитанът се почеса по острата брада.
— Не. Но ако знаех как, сигурно щях да го направя — каза той.
Майкъл сви рамене.
— Две думи — окуражи го капитанът.
Майкъл поклати глава.
— По-високи стени? — попита той. Знаеше, че е невеж и това го правеше сприхав.
— Не.
— Още стрели?
— Не е зле, но не.
— Още съюзници? — попита Майкъл.
Капитанът замълча за миг и погледна на изток.
— Тях вече ги повикахме, но браво, добре се справяш — каза той. — Много полезна идея, от която може и да се възползвам. — Той погледна към модно облечения богат наследник и добави: — Въпреки това — не.
— По дяволите — рече Майкъл. — Може ли да се предам?
— Като оръженосец или като капитански чирак? — попита капитанът. — Ти започна, не аз.
Той взе късата палка, издаваща чина му, която почти никога не носеше със себе си. Беше принадлежала на предишния капитан и си имаше история и авторитет, при това такъв, че капитанът подозираше, че може да е вълшебна.
— Разполагаш с горе-долу тридесет и една свити, шестнадесет възрастни, но способни сержанти и една добре построена, макар и стара крепост със здрави основи. Иска се да удържиш един брод, един мост, непрекъснат поток от ужасени търговци и уязвимия Долен град, чийто стени пет пари не струват. Кажи какъв е планът ти. Ако е достатъчно добър, ще кажа, че е мой и ще го използвам. Има глупави отговори, но няма верен. Ако твоят е добър, ще оцелееш и ще припечелиш малко пари. Ако е лош, ще се провалиш и ще умреш, а на това отгоре куп невинни хора, няколко монахини и група селяни ще загинат заедно с теб. — Изражението на капитана беше особено. — Е, дай да го чуем.
Космите по брадичката на Майкъл бяха достатъчно, за да може да ги нарече „брада“ с чиста съвест и известно време той си игра с тях.
— Те всички ли са в нашето положение? С провизии и така нататък?
Капитанът кимна.
— Пратете вестоносци да поискат помощ. Намерете съюзници сред местните лордове. Затворете крепостта, кажете на търговците да ходят да се обесят и се пригответе за врага.
Докато мислеше, Майкъл се загледа в горите на изток.
— Вестоносци пратих. Съюзниците струват пари, а печалбата ни и без това е малка. Бяхме в доста тежко положение още преди да приемем това назначение, а от търговците може да получим пари. Няма да коментирам моралната страна на въпроса — бихме могли да ги накараме да ни платят за закрилата и да си разделим печалбата с игуменката. Така ще е честно, крепостта е нейна, а стоманата — наша.
Погледът на капитана се зарея през прозореца, сред далечните гори, а слънцето се придвижи в небето.
— Предавам се — призна си Майкъл. — Освен ако е нещо много просто, като още камъни за катапултите, например. Или още вода.
— Всъщност се радвам, че не можеш да се сетиш, младежо, защото имаш мозък, а семейството ти познава военното изкуство. Щом ти не го виждаш, може би и те няма да го видят — отвърна капитанът и посочи през прозореца.
— Кои те? Дивото ли? — тихо попита младежът, а началникът му отново се почеса по брадата.
— Постоянен патрул, Майкъл. Постоянен патрул. След около шест часа ще пратя копиеносците да патрулират на бърз ход. Във всички посоки, но най-вече на изток. Искам да опозная терена и да открия отново врага. Успея ли, ще му правя засади, ще го тормозя и ще го дразня, и него, и слугите му, докато не си потърсят по-лесна плячка някъде другаде. Ако решат да дойдат и да ни обсадят, смятам да ги принудя да бележат онази гора с диря от кръв — или каквото всъщност тече във вените им.