Майкъл се взираше в треперещите си ръце.
— Смятате да влезете в Дивото? — невярващо попита той. — Пак ли?
— Ако трябва да отида в гората, за да поема инициативата, значи там ще отида — отвърна капитанът. — Ти си мислиш, че врагът е от стомана и е висок три метра. Аз пък си мисля, че слугите и стрелците му са човеци, които знаят толкова малко за военното изкуство, че виждам дима от огнищата им чак от тук. — Капитанът сложи ръка на рамото на оръженосеца си. — Запитай се защо основната част от армията им е разположена на изток. — Той погледна навън и тихо каза: — Гелфред сега е там.
Майкъл тихо подсвирна.
— Благословен да е свети Георги. Подминали ли са ни?
Капитанът се усмихна.
— Правилно, млади Майкъл. Врагът ни подмина благодарение на подготовката и на скромния ни набег. Само че непревзета крепост не се подминава и аз ще му покажа защо. Освен ако… — Той се усмихна и за миг показа зъбите си. — Освен ако всичко това е просто капан.
Майкъл преглътна.
— Както и да е, неговите съюзници-човеци също са там, на изток. Не сочи, подозирам, че някои птици са шпиони — предупреди го капитанът и се извърна.
— Значи виждат всичко, което правим! — възкликна Майкъл.
— Да, всичко — потвърди той с явно задоволство. — Върви в трапезарията, намери парче пергамент, нахвърляй ми списък с всичките ти идеи за отбраната на тази крепост, а след това иди да полираш нещо. — Той се усмихна. — Преди това обаче ми донеси вино.
— Страхувах се — избъбри оръженосецът. — Докато се биехме със змея… толкова ме беше страх, че едва успявах да помръдна. — Той си пое дълбоко дъх. — Не мога да престана да мисля за това.
Капитанът кимна.
— Знам — каза той.
— Но ще стане по-лесно, нали? Искам да кажа, ще свикна. Нали? — попита момчето.
— Не — поклати глава той. — Никога. Никога няма да свикнеш. Ще трепериш, ще повръщаш, ще се изпускаш в гащите, ще се напикаваш — каквото и да е, ще се повтаря всеки път. Това, с което ще свикнеш, е силата на страха, идването на ужаса. Ще разбереш, че можеш да се изправиш срещу него. Сега ми донеси вино, изпий и ти чаша-две, а после се връщай на работа.
— Да, милорд.
Хора и провизии непрекъснато се точеха нагоре-надолу по хребета, от върха на крепостта чак до Замъка на моста. Катапултите по кулите мятаха пробни залпове към полето, а капралите пращаха патрули към околните стопанства — предпазливи и внимателни, на бързи коне. Предишния ден фермерите, които живееха най-близо, бързо откликнаха на биенето на камбаната и призива да дойдат. В Абингтън (най-голямото село) не беше останал никой, но по-далечните поселища само изпратиха деца да разпитат какво става и никой не носеше от безценното си зърно, освен ако войниците не го бяха иззели. Патрулите или отиваха да доведат по-плашливите, или извеждаха селяните, които бяха решили, че всичко е просто упражнение.
По-заможните земевладелци имаха и други въпроси.
— Кой ще ни плати за зърното? — попита един як мъж на средна възраст с ръце на стрелец и хубава кестенява коса. — Това е моето съкровище, рицарю, моят безценен запас. Онова, което скътваме през зимата, се превръща в сребро, когато напролет дойдат търговците. Кой ще плати за него сега?
Капитанът тихо и настойчиво препращаше тези въпроси към игуменката.
По залез-слънце на края на третия ден избите им се пукаха по шевовете от зърно. В началото на пътя, който водеше към крепостта, се валяше цял товар — една каруца се беше откачила, разбивайки се на парчета. Останалите продължаваха да сноват нагоре-надолу, но вече бяха привързани към лебедките на портата, която зееше по цял ден. Зърното на пътя обаче привличаше птици, които се спускаха от небето, за да пируват и водени от Гелфред, стрелците ги ловяха с мрежи.
В крепостта имаше толкова хора, че някои мъже и жени се канеха да спят на сламеници върху камъните въпреки вечерния хлад. Из целия двор грееха факли, а в центъра гореше голям огън. Блещукащата оранжева светлина се отразяваше от кулите, донжона и искрящите прозорци на общата спалня. Стотици кокошки тичаха из двора и по чукарите под портата, а в боклука на крепостта в подножието на хребета се ровеха близо двеста прасета. Кошарите на манастира, построени до източните стени, също бяха пълни до пръсване, а в гаснещата светлина човек, застанал в личните покои на игуменката, можеше да зърне отблясъците от броните на дузина войници и също толкова стрелци, които водеха още хиляда овце от източните стопанства.
Капитанът стоеше в покоите на игуменката и наблюдаваше патрулите, овцете и затварянето на портата. Проследи с поглед недодялания силует на Пияндето, докато едрият стрелец сменяше караула на донжона, прибираше предишната смяна под строй и пращаше нова на мястото ѝ. Церемонията беше впечатляваща, ефективна и се отразяваше добре на селяните, повечето от които през целия си живот не бяха виждали толкова много въоръжени мъже на едно място.