— Заговори ме веднъж в градската кръчма на Люлео. Беше една събота вечер през пролетта на седемдесет и пета. Седях с неколцина приятели от колежа, а тя беше до нас на бара и ме чу да казвам, че работя във военновъздушната база.
За известно време сякаш остава потопен в спомена, очите му се движат, следят някакъв невидим за нея пейзаж.
— Тя ме заговори. Силно заинтригувана, почти напориста.
Поглежда Аника в очите с немощна, притеснена усмивка.
— Бях поласкан — продължава мъжът. — Такова хубаво момиче. И умно. Хареса ми от първата секунда.
Аника се усмихва в отговор.
— И тя ли е от Люлео?
— Живееше в Льовскатан. Следваше в института за детски учителки. Много й се работеше с деца — те били бъдещето, все това повтаряше. Творчеството бе много важно за нея. Още в ония времена — както в живота, така и в изкуството й…
Закрива уста с шепа и пак поглежда навън.
— Маргит бе сериозен човек — продължава той. — Лоялна, с чувство за отговорност. Извадих късмет с нея.
В кухнята настава тишина, Аника чува тракане на часовник. Стените скърцат от студ.
— Каква бе нейната тайна? — пита най-накрая гостенката.
Обръща поглед към нея.
— Зверовете — отговаря мъжът с внезапно укрепнал глас. — Като една от най-перспективните атлетки на Норботен от началото на шейсетте, Маргит още от дете членувала активно в групи и организации. Влязла в Комунистическата партия съвсем млада.
Атлетика, казва си Аника и споменът я връща към изрезката от Норландски новини.
— Познава ли Карина Бьорнлунд?
— Братовчедки са. Как разбрахте за това?
Аника потрепва леко и се опитва да го прикрие.
— Карина Бьорнлунд също е атлет — казва тя. — Значи са близки?
— Маргит е две години по-възрастна — нещо като кака на Карина. Тя запалила Карина по атлетиката. Само че самата Маргит по-късно се отказала, разбира се.
— Защо?
— Забъркала се в политиката. А Карина я последвала и на това поприще…
Аника чака мъжът да продължи, но това не става и тя прави опит да му помогне.
— Ами Зверовете?
— Те били отцепническа група — отвръща Торд Акселсон и разтрива чело. — Смятали се за нещо като филиал на основната организация, на Китайската комунистическа партия. Излезли от обичайните рамки на маоизма, за да извървят пътя докрай. Или поне те така си мислели.
— И всички имали псевдоними?
Мъжът кимва и разбърква кафето.
— Не точно псевдоними, а истински кодови обозначения, названия на животни. Маргит била Лаещо куче. Много се дразнеше от това. Останалите имали прозвища с политическа окраска, а нейното — толкова лично. Мъжете от групата смятали, че прекалено много пита, че си вре носа навсякъде, все критикувала и спорела.
Всичко в кухнята е притихнало. Студът е стиснал къщата като в менгеме. Миризмата на препарат изведнъж се засилва.
— И какво толкова лошо са направили Зверовете? — пита Аника.
Торд се изправя, приближава мивката, пълни си чаша вода и остава с нея в ръка, без да пие.
— Така и не можа да го преживее — казва той. — Висеше като сянка над главите и на двама ни през всичките тия години.
Оставя чашата върху кухненския плот и се обляга върху машината за миене на съдове.
— Маргит го спомена само един път, но аз помня всяка дума.
Торд Акселсон внезапно потъва в себе си и продължава с монотонен, спокоен глас:
— Било средата на ноември. Не много студено и по земята имало съвсем малко сняг. Влезли откъм задната страна, откъм Люлвикен, покрай реката. Там има само летни вили, така нямало кой да ги види.
Вдига празен поглед към Аника, отпуснал ръце покрай тялото.
— Маргит никога не била влизала в базата, но едно от момчетата познавало много добре района. Казали й да не приближава хангарите, за да не я усетят кучетата — наистина злобни създания.
Аника си записва внимателно.
— Тичали през пустошта около километър. Момчетата изчаквали сред някакви дървета, докато тя отишла по-наблизо. На пистата, пред хангарите, стоял самолет. Тя дръпнала предпазителя на една сигнална ракета и я запратила в кофата с източеното гориво, оставена зад машината.
Наситеният с миризмата на почистващ препарат въздух дразни носа на Аника.