— Какво ви наведе на мисълта, че зад това стоят руснаците?
— По метода на изключването — отвръща мъжът, като се обляга в стола и почуква по чашата с химикалка. — Местните групировки са отписани на бърза ръка, а от тукашната полиция са сигурни, че по това време не е имало гастролиращи активисти — нито леви, нито десни.
— Кое ви прави толкова сигурен?
За първи път офицерът е съвършено сериозен. Химикалката му замлъква.
— Веднага след взрива местните групировки са били подложени на колосален натиск. Събрано е огромно количество информация: знаем например кой точно се е заигравал с кибритените клечки, но за взрива — нито дума. Стигнахме до извода, че просто никой нищо не знае. Ако са били те, непременно щяхме да разберем.
— Вашите хора ли провеждаха разпитите, или полицията?
Той пак се усмихва леко.
— Да кажем, че си помагахме взаимно.
Аника прекарва фактите през съзнанието си, загледана в записките си, без наистина да ги вижда.
— Да, но — започва тя — степента на мълчание при всяка групировка зависи от това доколко фундаменталистка е тя, нали така? Кое ви кара да сте толкова сигурни в липсата на стоманено ядро от изпечени терористи, за които нямате представа, просто защото те не са пожелали да излязат на светло?
Мълчанието на мъжа продължава малко по-дълго от очакваното, а след това избухва смях.
— Къде? — пита той и става. — Тук, в Люлео? По средата на нищото? Руснаците са. Няма кой друг да е.
— Но защо ще се задоволят само с един „Дракен“? — пита Аника, докато си събира нещата. — Защо не са гръмнали цялата база?
Капитан Петерсон поклаща глава с въздишка.
— Навярно за да ни покажат какво могат; да ни извадят от равновесие. На всички ни се ще да четем мислите, да проумеем логиката им. Защо изпращат полски търговци с предмети на изкуството по домовете на всичките ни офицери? За какъв дявол им бе да заклещват оная подводница, U 137, в скалите край Карлскруна? Съжалявам, но имам насрочена среща след броени минути.
Аника дръпва ципа на чантата и също става. Навлича палтото.
— Е, благодаря ви — казва тя. — Благодаря и за предложението да разгледам музея, но не знам дали ще имам време за това утре. Остават още някои неща за довършване, а следобед летя обратно.
— Опитайте да намерите време — съветва я офицерът за връзка, докато се ръкуват. — Густаф го поддържа в отлична форма.
Тя забива поглед в земята и промърморва нещо.
Абсолютно безполезно, мама му стара, мисли си Аника, докато кара към главното шосе. Не мога да се прибера в редакцията и да кажа, че цялото пътуване е било загуба на време.
Горчиво разочарована, тя натиска газта и колата поднася. Аника отпуска педала уплашена.
В същия миг дрънва мобилният: скрит номер. Знае, че е Спике още преди да чуе гласа му.
— Пипна ли вече атентаторите? — пита мазно той.
Аника натиска предпазливо спирачката, дава десен мигач и наглася по-удобно телефона до ухото си.
— Журналистът, с когото имах среща, е мъртъв. Прегазили го ден преди пристигането ми. Блъснат и зарязан на пътя.
— Глей ти! — реагира Спике. — Имаше нещо подобно от една агенция тази сутрин. Цитират някакъв регионален парцал. За него ли става дума?
Аника изчаква да отмине един камион с трупи, който кара фордчето й да се разтресе. Дланите и стисват волана.
— Може и за него да е. В редакцията му са научили вчера, така че би било малко странно да не го съобщят в собствения си вестник.
Внимателно излиза на главния път.
— Открили ли са шофьора?
— Поне аз не знам такова нещо — отвръща тя, а после чува гласа си да казва: — Днес мислех да се поразровя малко около смъртта му.
— Че защо? Сигурно е бил някои пиян шофьор.
— Може би, но колегата тъкмо е работил върху голям материал, а в петък е пуснал друг, които повдига доста сериозни въпроси. И за който вече знам, че е гола вода, довършва тя наум и прехапва устни.
Спике въздъхва шумно.
— В такъв случай гледай поне да си струва. Това е — приключва той и затваря.
Аника паркира пред входа на хотела, качва се в стаята и се просва в леглото. Камериерката го е оправила, ликвидирайки свидетелствата за една ужасно прекарана нощ. Спала е лошо, будейки се с главоболие и цяла в студена пот. Ангелите пеят в хор с високи и ниски тонове почти през цялото време: когато е далеч от дома стават особено настойчиви.