Пътят се стеснява, а завоите зачестяват все повече с напредването й на север. Запушва я някакъв местен автобус, който пълзи най-много с шейсет, и се налага да остане зад него цели десет километра, докато най-сетне и се удава възможност да го задмине. Едва удържа надигащата се вълна стрес. Целта на това пътуване отчасти е да се измъкне от редакцията. Докато се тътри зад автобуса, успява да изрови от чантата упътването, което й е продиктувала по телефона Гунел Сандстрьом.
След кръговото поема на север, към Йевле, и след седем километра съзира селска къща откъм дясната страна, със старо комби отпред и градински гном на верандата. Ясно като бял ден, но въпреки това тя едва не пропуска отбивката и рязко натиснатите спирачки й дават възможност да се убеди, че пътят е наистина заледен. Спира зад комбито, но не гаси двигателя в продължение на няколко секунди, докато разглежда къщата.
Огромната главна постройка е с подновена фасада, но дограмата има нужда от освежаване. Сравнително нова веранда от декоративно дърво, миниатюрна порцеланова лампа и няколко африкански виолетки на кухненския прозорец. Наляво се простират канцелария и силоз, обори и работилници, купчина тор и някакви селскостопански машини, явно неизползвани от известно време.
Образцова стара ферма, казва си тя, добре стопанисвана, но без педантизъм, традиционна, но без сантименталност.
Изключва двигателя и мерва с крайчеца на окото женски силует през кухненския прозорец. Взема чантата и тръгва към къщата.
— Влезте — проговаря Гунел Сандстрьом с тъничък гласец. Очите й са подпухнали. Аника поема малката суха ръка.
Жената е около петдесетте, нисичка и доста закръглена, излъчва лишена от суета самоувереност. Посивяла къса коса, дълга жилетка в бяло и червено с колан.
— Много съжалявам за загубата ви — казва Аника с мисълта, че думите й звучат изкуствено, само че раменете на жената се поотпускат, което е знак, че може би са казани на място.
— Съблечете палтото, моля. Искате ли кафе?
Аника още усеща вкуса на студеното кафе от машината в редакцията, но приема. Закача палтото и сваля обувките си. Жената действа по инстинкт, следва модели на поведение, усвоявани десетилетия наред. В тази къща гостите получават кафе, какъвто и да е поводът за тяхното посещение. Гунел отива до печката и включва котлона, сипва четири мерки вода в чайника, добавя четири лъжички мляно кафе от зелено-розова кутия край подправките и хваща дръжката, готова да вдигне съда от огъня, щом кипне.
Аника присяда край кухненската маса с чанта до себе си и наблюдава крадешком механичните движения на Гунел Сандстрьом, като се мъчи да долови душевното й състояние. Усеща ухание на хляб, кафе, тор и на нещо, което би могло да е плесен. Обхожда помещението с поглед.
— Не чета много често Вечерна поща — обажда се домакинята, когато кафето възвира, и тя започва да го разбърква. — Толкова глупости се пишат напоследък. Нищо общо с реалния живот. Нищо, което да има значение за хора като нас.
Оставя чайника върху подложка на масата, сяда и сякаш се срутва на стола си.
— Томас, мъжът ми — започва Аника, — казва, че и двамата с Курт се занимавате активно с местна политика.
Гунел Сандстрьом гледа през прозореца. Аника проследява погледа и съзира хранилка за птици, пърхащи криле и пръснати по нея зрънца.
— Курт бе в съвета — отвръща жената. — Аз съм председателка на женската организация и кооптиран член.
— От коя партия? — пита Аника.
— На Центристката, разбира се. Нас ни е грижа за региона. Курт винаги се е интересувал от политика, още от когато се запознахме.
Аника кимва с усмивка и става.
— Да взема ли чаши? — пита тя вече на път към сушилката.
Гунел Сандстрьом скача като ужилена.
— О, много съжалявам, колко съм глупава. Седнете, моля.
Жената се засуетява с чаши и чинийки, лъжички и захар, мляко и няколко оваляни в натрошени бадеми сухи сладки.