— А как се запознахте? В младежката организация на партията ли? — пита Аника, след като Гунел Сандстрьом е отново на мястото си и налива кафе.
— А, не. На младини Курт бе радикал, като мнозина от нашето поколение в онези години. Също и участник в движението за връщане към земята. Влезе в кооператив в началото на седемдесетте. Запознахме се при едно събрание на асоциацията на пътните собственици. Курт настояваше за по-честна система на заплащане. Вдигна се голям шум по тия места.
Аника взема химикалката и бележника от чантата. Записва.
— Значи не е тукашен?
— От Нюланд е. Следваше биология в Упсала, а като завърши, дойде тук с неколцина приятели, за да се заеме с биологично земеделие. Тогава още не му викаха така…
Жената пак поглежда навън, към птиците, към невъзвратимото минало. Аника я изчаква.
— Не му потръгна особено — продължава жената след малко. — Изпокара се с другите, защото искаше да инвестират в построяване на силоз и покупка на трактор, а те настояваха да се купят коне и да усвоят производството на сено. Вече се бяхме сближили и Курт дойде тук да работи във фермата.
— Трябва да сте били доста млада — отбелязва Аника.
Жената я поглежда.
— Тук съм родена. Двамата с Курт поехме нещата, когато се оженихме през есента на седемдесет и пета. Майка ми е още жива. Седемдесет и пет годишна е и живее в Йостхамар.
Аника кимва, дала си внезапно сметка за монотонното тракане на кухненския часовник. Казва си, че същият часовник е тракал по същия начин между същите стени в продължение на поколения, и сякаш успява в рамките на един шеметен момент да проследи безкрайната върволица секунди назад във времето.
— Принадлежност — промълвя тя. — Като си помисля само, да бъде човек до такава степен свързан е дадено място.
— Мястото на Курт бе тук — отвръща Гунел Сандстрьом. — Той харесваше живота си. Мисълта за самоубийство не би минала през главата му дори за миг, мога да се закълна в това.
Вдига към Аника блесналите си очи. Гостенката долавя дълбоката убеденост в гласа й и мигом осъзнава, че жената е права.
— Къде умря той?
— В дневната — отвръща жената, като се изправя и отива към двойната врата встрани от камината.
Аника се озовава в просторно помещение. Тук е по-студено в сравнение с кухнята, цари влажна атмосфера на потиснатост, подът е покрит с мокет и шарени черги отгоре. В единия ъгъл се вижда стара кахлена печка, а срещу нея има телевизор. В другия край на стаята са разположени една срещу друга две софи, въртящо се кресло, тапицирано с кафява кожа, под семпла лампа и масичка до него.
Гунел Сандстрьом сочи с треперещ показалец.
— Това е на Курт. Само негово. Моето кресло обикновено стои от другата страна на масичката. След вечеря винаги сядаме тук, за да четем общински документи, местния вестник, списания, делови книжа всичко правим седнали в креслата си.
— Вашето къде е? — пита Аника, макар да й е напълно ясно какъв е отговорът.
Жената обръща към нея насълзени очи.
— Взеха го — казва тя тихичко. — Полицията. Да го изследват. Умрял е в него с пушката в дясната ръка.
— Вие ли го открихте?
Жената се вторачва в пространството, където е било нейното кресло, а главата й е пълна с образи така живи, че Аника почти ги вижда. След това кимва.
— Бях отишла на скаутската есенна разпродажба този съботен следобед — отвръща жената, все още загледана в празното място върху мокета. — Дъщеря ни отговаря за клуба им, така че поостанах да й помогна с почистването. Когато се върнах… той седеше тук… в моето кресло.
Извръща се назад с рукнали сълзи и тръгва превита на две към кухненската маса. Аника я следва, потискайки порива си да я прегърне през раменете.
— Къде е бил прострелян? — пита тя тихо, когато сядат отново край масата.
— В окото — шепне Гунел Сандстрьом, а гласът й отеква едва-едва между стените като неуловим порив на вятър. Часовникът тиктака, солени сълзи се стичат по бузите на жената, но без ридания, без намек за движение. Изведнъж нещо става с температурата в кухнята и Аника усеща мъртвеца в съседното помещение също като студено дихание, тих отглас от ангелския хор в главата й.
Жената седи съвсем неподвижна, но вдига поглед към Аника.
— Ако ще се застрелва — промълвя тя, — защо ще се цели в окото? За какво му е да наднича в дулото, преди да натисне спусъка? Какво има там за гледане?