Затваря очи.
— Няма начин. — Гласът и сега е по-силен. — Никога не би го направил и със сигурност не в моето кресло. Никога не е сядал в него, нито веднъж. Това е знак за мен: да знам, че е бил принуден. Има нещо общо с онова обаждане.
Отваря очи и Аника вижда внезапно разширените зеници, които начаса се свиват отново.
— Някой се обади в петък вечерта — казва домакинята. — Късно, след девет и половина. Тъкмо бяхме гледали новините и се готвехме да лягаме, понеже трябва да ставаме рано заради кравите, но Курт излезе. Не каза кой е, просто се облече и излезе, и го нямаше дълго време. Лежах будна и го чаках, а той не се прибра чак до единайсет. Питах го, разбира се, с кого се е видял, но отвърна, че ще ми обясни по-късно, защото бил уморен. Само че след кравите възникна друга работа и не можахме да говорим, аз отидох при скаутите, а когато се върнах, той бе…
Тя се сгъва на две, скрила лице в шепи. Този път Аника не се двоуми, а прегръща жената през раменете.
— Казахте ли на полицията?
Тя се овладява мигом, протяга ръка за салфетка и бърше нос, сетне кимва. Аника отпуска ръка.
— Не знам доколко проявиха интерес, но си го записаха. В събота бях до такава степен объркана, че нищо не успях да им кажа, но вчера се обадих и те дойдоха, взеха креслото и търсиха отпечатъци от пръсти по вратите и мебелите.
— А пушката?
— Взеха я още в събота — било стандартна процедура.
— Курт води ли се в Гражданската отбрана?
Гунел Сандстрьом кимва.
— Открай време. Завърши школата за запасни офицери във Военното училище на Гражданската отбрана.
— Къде държи пушката?
— В специален шкаф. Много настояваше да бъде винаги заключена. Дори аз не знам къде пази ключа.
— Значи трябва да я е извадил сам?
Ново кимване.
— Да са ви заплашвали някога?
Тя клати глава и се свива още повече.
— Никакви странни обаждания преди петък вечерта, никакви шантави писма след това?
Жената застива с леко наведена глава.
— Днес пристигна едно много особено писмо — съобщава тя. — Пълна глупост хвърлих го в кошчето.
— Писмо? От кого?
— Нямам представа, не пише.
— Изхвърлихте ли боклука?
Гунел Сандстрьом се замисля за миг.
— Май не — отвръща тя, става и се отправя към шкафчето под мивката. Изважда кофата и рови сред картофени обелки и корички хляб.
Поглежда Аника.
— Няма го. Трябва да съм го изхвърлила все пак.
— Да не е другаде?
Жената връща кофата в шкафчето.
— Защо мислите, че е важно?
— Нямам представа дали е важно. Какво пишеше в него?
— Нещо за селското движение, не помня точно. Мисля, че бе свързано с Федерацията на шведските фермери.
— Листовка или по-дебело?
— Не, съвсем не такова. Писано на ръка.
— Помислете хубаво. Да не сте го сложили другаде?
— Сигурно в камината — отвръща жената и сочи с ръка натам.
Аника я стига с две крачки. Вътре има няколко смачкани на топка хартии. Поне две от тях са цветни реклами от околни магазини. Тя измъква парче дърво от коша и ги разравя.
Жената приближава и протяга ръка към хартиите.
— Може и тук да е — понякога хвърлям хартия в печката, за да се разпали по-лесно.
— Почакайте — спира я Аника. — Имате ли ръкавици?
Гунел Сандстрьом се сепва и я поглежда изненадано, а после изчезва към антрето. Аника се навежда напред, за да разгледа по-добре хартиите. Три са лъскави реклами, четвъртата е зелена с черен текст. Петата топка представлява стандартен разчертан лист с формат А4.
— Извадете тази — посочва Аника, когато жената се връща, нахлузила чифт кожени ръкавици.
Гунел Сандстрьом се навежда и успява да я хване с тих стон. Изправя се и я заглажда с ръка.
— Да — казва тя, — това е.
Аника застава редом, докато жената чете бавно анонимния текст.
Настоящото надигане на селското движение е колосално явление, гласът й е изпълнен със съмнение. В централните, южни и северни провинции на Китай ще се надигнат като неудържима буря няколко милиона селяни. Ще се надигнат като ураган, сила толкова могъща и напориста, че нищо не ще може да я удържи.
Отпуска ръка с писмото.
— Какво значи това?