Аника поклаща глава.
— Нямам представа. Пазите ли плика?
Откриват го зад рекламите. Обикновен малък плик с шведския герб и хокеист върху пощенската марка. Адресиран до семейство Сандстрьом и пуснат от Упсала предния ден.
— Бихте ли го оставили върху масата, за да го препиша?
Тъмна сянка на страх се появява в очите на жената.
— Смятате ли, че е нещо сериозно?
Аника поглежда сивата й коса, плетената жилетка, меките бузи и превития гръб и в сърцето й нахлува горещо съчувствие, от което й спира дъхът.
— Не — отвръща тя с опит за усмивка. — Не смятам. Но си мисля, че трябва да съобщите за това писмо в полицията.
Аника преписва писмото върху кухненската маса. Почеркът е равен, мек и заоблен, написаното е разположено симетрично върху листа, всеки втори ред е оставен празен за по-лесно четене. Забелязва липсващо ъгълче, което подсказва, че листът е откъснат от тефтер, понечва да опита с пръсти качеството на хартията в единия край, но се отказва.
— Ще напишете ли нещо за Курт във вестника? — пита Гунел Сандстрьом, след като Аника става и прибутва стола си под масата.
— Не знам — отвръща тя. — Може би. Ако пиша, ще ви се обадя преди това.
Поема ръката на жената.
— Има ли кой да се погрижи за вас?
Гунел кимва.
— Имаме син и две дъщери. Пристигат днес със семействата си.
Отново обхожда стаята с очи. Има нещо на това място, някакво чувство на принадлежност, което се предава през поколенията, една любов, която живее тук от векове.
Може би хората не бива да изоставят корените си. Може би устремът ни към прогрес съсипва естествените сили, които ни правят годни да обичаме.
— Ще се оправите — казва тя, изненадана от увереността в тона си.
Гунел Сандстрьом я поглежда с очи, в които личи липсата на нещо жизненоважно.
— И ще получа правосъдие — заявява жената.
Сетне се обръща неочаквано и тръгва през антрето по скърцащи стълби към горния етаж.
Аника навлича бързо палтото и се поколебава в основата на стълбището.
— Много ви благодаря — провиква се тя.
Няма отговор.
23
Берит Хамрин среща Аника при будката на портиера до асансьорите.
— Идваш ли да хапнем по нещо? — пита тя.
Аника оставя ключовете от колата върху перваза на прозорчето и поглежда часовника.
— Не днес — отвръща тя. — Имам много работа, а трябва да взема и децата. Можеш ли да хвърлиш един поглед на едно нещо, или ще припаднеш от глад?
Берит обмисля предложението с театрална задълбоченост.
— Ще припадна — заявява тя. — За какво става дума?
— Ела с мен — отвръща Аника и се понася към стаята си. Захвърля горната дреха в обичайния ъгъл и обръща съдържанието на чантата върху бюрото, за да намери бележника. Прелиства го до последната страница, а сетне заобикаля бързешком бюрото, за да измъкне друг бележник от второто чекмедже.
— Прочети това — обръща се към Берит, като и подава бележника, стиснала две листчета с пръсти.
Колежката й ги взема и чете първото на висок глас.
— Настоящото надигане на селското движение е колосално явление. — Оставя бележника. — Но това е класически текст.
— В какъв смисъл? — подскача Аника, като навита с пружина.
Без да отлепя поглед от нея, Берит рецитира наизуст:
— В централните, южни и северни провинции на Китай ще се надигнат като неудържима буря няколко милиона селяни. Ще се надигнат като ураган, сила толкова могъща и напориста, че нищо не ще може да я удържи.
Аника усеща, че зяпва; гледа колежката си, загубила дар слово.
— Това е доклад върху селското движение в Хунан от четирийсет и девета година, ако си спомням точно. Един от най-известните трудове на Мао Дзедун. Всички го знаехме наизуст.
Аника рови в някаква кутия и вади още два бележника. Разлиства ги, докато открие каквото и трябва.
— Ами това?
Подава на Берит записките си от Люлео.
— Няма нищо конструктивно в отсъствие на деструктивен елемент, — чете Берит. — Деструктивно ще рече критика и отричане, ще рече революция. А тя предполага осмисляне на нещата, което е конструктивно. Ако съсредоточим вниманието си първо върху деструктивното, ще получим конструктивно като част от процеса.