— Е?
— Друг цитат от Мао. Защо си ги записала?
Аника трябва да седне.
— Това са писма — отвръща тя. — Анонимни писма до убити жертви. Това за деструкцията е изпратено до Бени Екланд в редакцията два дни след първото убийство, а другото, за селското движение на общински съветник от Йостхамар, ден след неговото предполагаемо самоубийство.
Берит присяда върху бюрото на Аника пребледняла.
— Какво, по дяволите…
Аника клати глава и я хваща с две ръце.
— Трябва да говоря с майката на Линус Густафсон — казва тя.
Телефонът звъни в замръзналото, екливо пространство хиляда километра на север. Ръката й се изпотява, докато притиска слушалката към ухото си.
— Да изляза ли? — пита Берит беззвучно и сочи първо себе си, а после плъзгащата врата.
Аника поклаща глава и затваря очи.
По средата на поредния свободен сигнал от другата страна вдигат слушалката. Отговаря й сънен и объркан глас.
— Обажда се Аника Бенгтзон от редакцията на Вечерна поща в Стокхолм — казва Аника бавно и отчетливо, както се е научила да го прави през годините като нощен редактор — по това време повечето хора са потънали в здрав сън.
— Кой? — пита жената от слушалката.
— Писах за Линус във вестника — отвръща Аника и усеща как очите й се навлажняват. — Исках да ви кажа колко много съжалявам.
Образът на момчето изниква внезапно пред нея, с наблюдателните очи и щръкнала коса, с недоверчивите жестове и несигурен глас. Не успява да сдържи едно ридание.
— Извинете, аз… — започва тя и закрива уста с длан, за да заглуши хлиповете си, засрамена от Берит, която се е разположила върху един от столовете и я вижда в подобно състояние.
— Не сте виновна за нищо — обажда се жената все така сънена.
— Вие ли сте майката?
— Аз съм Вивека. — Звучи странно.
— Чувствам се ужасно виновна — казва Аника с ясното съзнание, че разговорът не протича както си е представяла. — Не биваше да пиша за Линус.
— Това надали ще научим някога — отвръща без колебание жената. — Но си мисля, че е добре, дето измъкнахте от него тайната. Така и не можех да разбера какво му е. Стана съвършено друг след случилото се и не искаше да сподели с мен.
— Да, но…
Жената я прекъсва рязко:
— Вярвате ли в Бога, Аника Бенгтзон?
Аника се поколебава, сълзите и секват.
— Не особено — смотолевя тя.
— А аз вярвам — казва жената бавно и с усилие. — Това ми е помагало при много изпитания в живота. Господ призова Линус при себе си. Не ми е ясно защо, но го приемам.
Скръбта лъхва от телефонната линия откъм Люлео като леденостудена вълна и Аника потръпва. Разрушителната сила на безвъзвратна загуба, когато само Божията любов може да даде онова мъждиво пламъче, прогонващо всепоглъщащия мраз.
— Баба ми почина — обажда се Аника — преди седем години. Всеки ден си мисля за нея. Не мога дори да си представя бремето на вашата загуба.
— Трябва да изживея остатъка от дните си на този свят без Линус — отвръща майката, — макар че в момента не ми е много ясно как ще стане това. Но аз съм твърда в своята вяра, че Бог Отец прави онова, което е най-добро за мен, и че ръката му почива върху моето рамо.
Жената млъква и Аника дочува хлиповете й. Остава така и не може да реши дали да затвори, или не.
— Може би с времето ще разбера защо — обажда се жената отново с неочаквано ясен, звънък глас. И ще се съберем с Линус отново, разбира се, в Дома на нашия Бог. Знам, че е така. И това ми дава сили да продължа да живея.
— Ще ми се и аз да имах вашата вяра в Него казва Аника.
— Той е тук и за вас отвръща жената. Стига да Го искате при себе си.
Последвалата тишина би следвало да е непоносима, но на Аника и изглежда топла и червена.
— Исках да ви питам нещо друго. Да сте получавали нещо необичайно по пощата след смъртта на Линус?
Вивека Густафсон замълчава за малко, преди да отговори.
— Имате предвид онова за младежта ли?
Аника хвърля поглед към Берит.
— Каква младеж?
— Пристигна анонимно писмо, без подпис, без нищо. Помислих го за съболезнования от някой съсед, който не е искал да ме тревожи с чукане на вратата.
— Пазите ли го?
Жената изпуска тежка въздишка, родена сякаш от безнадеждността на всяко свързано с живота действие. Нещата, които са осветявали нейното всекидневие, за да й създават усещане за връзка с останалия свят, сега са изгубили смисъл.