— Май го хвърлих при старите вестници. Изчакайте така…
Остър звук реже слуха на Аника, когато отсреща, някъде в Свартьостаден, слушалката удря дървения плот на масата. Чува се шумолене, стъпки насам-натам из далечната стая.
— Съжалявам, че ви забавих — чува се отново умореният глас на жената. — Намерих го. Пише следното: Как да преценим дали един младеж е революционер? Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случаи той или не е революционер, или е контрареволюционер.
Аника гледа Берит с широко отворени очи и грабва химикалката.
— Бихте ли повторили по-бавно, ако обичате. Искам да запиша. „Как да преценим дали един младеж е революционер?“
— Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случай той или не е революционер, или е контрареволюционер.
— „Как да го установим? Съществува само един критерий…“
Берит кимва и казва само с устни:
— Мао.
— Казахте ли за това на полицията?
— Не — отвръща жената и за първи път в гласа й се чува живец, една изненада, която някой ден ще прерасне в любопитство и най-накрая в радост от факта, че е жива. — Трябваше ли?
— Как изглежда писмото?
— Ами какво да ви кажа… Прилича на най-обикновен лист, откъснат от бележник.
— Формат А4? С редове?
— Сини редове. Това важно ли е?
— Пазите ли плика?
— Да, тук е.
— Как изглежда?
— Как да изглежда? Обикновен малък плик, като сгънат на четири лист хартия. Адресиран до нас, семейство Густафсон. Обикновена марка, пощенско клеймо… какво пише? Люлео… но датата не личи.
— Каква е марката?
Няколко секунди мълчание.
— Някакъв хокеист.
Аника стиска силно клепачи, мъчи се да укроти пулса си.
— Мисля, че трябва да се обадите в полицията и да съобщите за това писмо, а аз може да спомена за него във вестника. Имате ли нещо против?
Изненадата на жената прераства в объркване.
— Но защо ви е да го правите?
Аника се поколебава; няма как да остане напълно откровена с Вивека Густафсон.
— Още не знам дали това означава нещо, или не — казва тя. — Няма да е честно от моя страна да говоря за неща, които още не са ми ясни.
Жената обмисля казаното, а Аника има усещането, че я вижда да кимва.
— Когато човек не знае нещо, не бива да приказва — заключава тя. — Ще позвъня на инспектора.
— Обадете ми се, ако мога да направя нещо за вас — завършва разговора Аника, знаейки, че думите й звучат като обикновена учтивост.
24
— Много особен разговор — отбелязва Берит. — В един момент имах чувството, че момчето е при нас, в стаята.
Аника притиска длани до бузите и усеща, че ръцете и треперят.
— Убиецът е един и същ — промълвя тя. — Няма как да е иначе.
— Кой полицейски участък?
— Два от случаите са в Люлео и един в Упсала.
— Би трябвало да се обадим незабавно в Националната комисия по убийствата. Ако още не са се заели с това, ще го сторят начаса.
— Сигурна ли си, че и трите цитата са на Мао?
Берит се изправя, бърше очи и тръгва към вратата.
— Обиждаш старата революционерка — казва тя. — Отивам да хапна нещо най-накрая. Иначе ще стана една мъртва революционерка.
Затваря вратата зад гърба си.
Аника остава на място, заслушана в биенето на сърцето си.
Дали има и друго обяснение? Възможно ли е различни лица, които не се познават, да изпращат цитати от Мао до близки на току-що загинали от насилствена смърт, и то върху еднаква хартия, в еднакви пликове и с еднакви пощенски марки?
Изправя се и приближава стъклената стена, която разделя нейния свят от този на новините, гледа над главите на насядалите там хора, опитва се да съзре истинския свят през прозореца оттатък спортната секция. От височината на четвъртия етаж вижда единствено мъглив, сивкав хоризонт и самотни снежинки, които се спускат бавно над високи брезови върхари.